Читаем Избраниците полностью

Сега се беше заел с масичката до креслото; смяташе да я облепи със стъклени перли. Те имаха диаметър около един милиметър и бяха в четири цвята: червен, син, жълт и зелен. Залепването им изискваше огромно съсредоточаване, защото не трябваше да се поставят случайно, а в сложна последователност, която в крайна сметка нямаше да има голямо значение. След като облепи масичката, той щеше да я покрие с няколко слоя черен лак, докато заличи всяка следа от перлите. На никого нямаше да му хрумне, че под лака има нещо, както никой не би досетил, че една дъска на дюшемето е направена от голям брой слепени кибритени клечки, изгладени след това с шкурка и лакирани така, че да не се отличават от останалите дъски на пода. Събирането на клечките бе отнело на мъжа шест месеца. Всяка трябваше да бъде запалена от различен човек. Той дълбоко вярваше, че индивидуализмът е от огромна важност за човечеството. Напоследък всички гледаха едни и същи телевизионни програми, четяха едни и същи лъскави списания и се оставяха да бъдат подмамвани от медиите да ходят на едни и същи посредствени филми. Живееха по правила, създадени от напълно непознати хора. Водеха повърхностен живот в един телевизионен свят, където значение имат само последните пет минути. За тях „сега“ означаваше всичко. Изобщо не се замисляха за миналото, погълнати от вездесъщото настояще.

Публикацията на масата бе наскоро излязла научна статия, коя то се беше получила по пощата тази сутрин. Той бе видял резюмето й в Интернет и я беше поръчал, за да я прочете цялата. Макар че темата бе строго специализирана, той можеше много добре да вникне в същността й. В продължение на години беше чел материали по проблемите, които го интересуваха: генетика, антропология, култура на първобитното общество. Макар че бе прекъснал обучението си рано, той беше интелигентен и бе научил много неща от живота. От своя и на другите. От нещата, които казваха. От тях често можеше да се научи много, стига да не обръщаш внимание на молбите им, а тялото говореше без намесата на разума.

Преди да прочете статията, той се изправи, отдалечи се малко от креслото и направи три серии лицеви опори. Една серия с цели длани, опрени на пода и на широчината на раменете. Една серия пак с длани на пода, но раздалечени встрани. И накрая пак с ръце на широчината на раменете, но с длани, свити в юмруци.

Дори не се изпоти. Това го накара да се почувства доволен.

* * *

Сара Бекър чу приглушения шум от физическите упражнения на мъжа под нея, но не се замисли за естеството на заниманието му. Нямаше представа кое време е и не я интересуваше. Биологичният й часовник й подсказваше, че е ден, може би следобед. В някои отношения това бе по-лошо, отколкото ако беше нощ. През нощта се случваха лоши неща. Това бе нормално. Хората се страхуваха от тъмното, защото мракът означаваше нощ, а през нощта излизат всякакви свирепи същества. Така бе устроен светът. През деня се очаквате положението да е по-добро. През деня човек ходи на училище и обядва, небето е синьо и всичко е сравнително безопасно, стига да не се мотаеш из бедняшките квартали. Ако през деня не може да бъде в безопасност, тя изобщо не искаше да мисли за него. Не искаше да знае кое време е.

Ако извиеше глава нагоре, можеше да опре чело в тавана на помещението, където лежеше. Вътре цареше пълен мрак. Тя лежеше по гръб и бе в състояние да придвижи ръцете и краката си на около пет сантиметра в двете посоки. От дълго време беше в това положение, от четири или дори шест дни. Не си спомняше нищо между отвличането от Трета улица и момента, когато се озова легнала по гръб тук с тесния отвор пред лицето. След известно време си даде сметка, че вижда тавана на стая и че отворът е дупка в пода, под който имаше кухина точно колкото да побере тялото й. Прозорчето на пода бе около петнайсет сантиметра дълго и десет сантиметра широко и достигаше от малко над веждите й до малко под устата й.

Тя запищя и след известно време някой влезе в стаята. Той й прошепна нещо. Тя продължи да пищи и той запуши прозорчето с малък дървен капак. Тя чу как стъпките му се отдалечават и оттогава се беше случило само едно нещо. След известно време Сара се събуди и установи, че прозорчето над лицето й отново е отворено. Стаята отгоре бе почти тъмна, но тя успя да различи силуета на някакъв човек, който я гледаше. Опита да го заговори, да му се моли, да му предложи пари, но той мълчеше. След малко тя спря и заплака. Мъжът протегна ръка, в която държеше малка кана. Поля лицето й с вода. Отначало тя опита да извърне глава, но после си даде сметка, че е жадна, и отвори уста, за да погълне колкото можеше повече.

След известно време той се върна и говориха за Тед Бънди. Този път тя пи жадно.