Читаем Избраниците полностью

Поръчах две бири. Докато чаках, баща ми се приближи към масата за билярд. Като дете бях свикнал, щом влезе в магазин, хората да започнат да го заговарят. Вземаха го за собственика или за друг, който може да разреши непосредствените им проблеми. В този долнопробен бар той изглеждаше като у дома си и аз изпитах уважение към него заради това. Излъчваше особено обаяние.

Отидох при него и положението скоро стана плачевно. Изиграхме три игри. Бяха дълги и мъчителни. Не че той играеше лошо, но много често изкарваше топките от масата и все аз ги гонех. Не разговаряхме много. Просто се навеждахме над масата, удряхме бялата топка, преживявахме неуспехите си. След втората игра той реши да си купи втора бира, докато аз подреждах топките. Бях се надявал да се задоволи с една и затова не бързах да пия моята. Последната игра беше малко по-добре, но пак се проточи мъчително дълго. Накрая той остави щеката си на стойката.

— Това ли беше? — попитах, като се стараех да звуча непринудено.

Чувствах такова облекчение, че си позволих да взема още една бира. Той поклати глава:

— Не съм особено силен противник.

— Е, няма ли да кажеш: „Браво, хлапе, добре играеш“ или нещо подобно?

— Не, защото не е вярно.

Изгледах го като попарен.

— Да, е, благодаря все пак — успях да изломотя накрая.

— Това е игра — вдигна рамене той. — Не се притеснявам, че не си добър. Притеснява ме, че ти не се притесняваш от това.

— Какво? — не повярвах на ушите си. — Да не го прочете в някоя книга за мотивиране на децата? Пускаш някоя тънка ирония в подходящия момент и синчето ти става президент.

— Уорд, не се прави на глупак — упрекна ме леко той.

— Ти си глупакът! — избухнах аз. — Предполагал си, че не умея да играя, и дойде, като си мислеше, че ще ме биеш, въпреки че изобщо не можеш да играеш!

Той остана неподвижен за момент, с ръце в джобовете. Изгледа ме. Хладно, изпитателно, но и с известна нежност. Сетне се усмихна:

— Както и да е.

И си тръгна, предполагам, за вкъщи.

Обърнах се към масата и изгълтах остатъка от бирата си на един дъх. След това опитах да вкарам една от останалите му топки и пропуснах с цял километър. В този момент наистина го мразех.

Отидох ядосан на бара, където Ед вече ми бе приготвил поредната бира. Бръкнах да извадя пари, но той поклати глава. Никога не го беше правил преди. Седнах край бара и потънах в мълчание.

Сетне се разговорихме за разни неща — за политика и феминизъм (Ед имаше отрицателно мнение и за двете), за някаква барака, която смятал да построи в гората. Не виждах нещо съществено в отношението му към първите две, а и не вярвах да е толкова предприемчив, за да реализира третото, но въпреки това слушах. Когато се появи Дейв, вече изглеждах, сякаш нищо не се е случило.

Нощта мина добре.

Говорихме, пихме и се лъгахме един друг. Играхме билярд, макар и не особено сръчно. Когато накрая излязох при колата, намерих бележка, пъхната под едната чистачка. Беше с почерка на баща ми, но с по-дребни букви от обикновено, и гласеше:

„Ако не успееш да прочетеш това от първия път, прибери се с такси. Утре ще те докарам да вземеш колата.“

Смачках я и я хвърлих, но карах внимателно. Когато се прибрах, мама си беше легнала. В кабинета на баща ми светеше, но вратата бе затворена, затова се качих направо в моята стая.

* * *

Станах малко преди обяд и си направих чаша нес кафе. След това пак седнах и останах така до вечерта, когато слънцето се спусна на запад и започна да ми свети право в очите. Това ме изкара от унеса ми и аз се надигнах от креслото, като си давах сметка, че никога повече няма да седна в него. На всичкото отгоре не беше удобно. Възглавничката бе износена и цялата на буци и след няколко часа седене върху нея задните части ме боляха. Върнах се в кухнята, изплакнах чашата и я оставих обърната да съхне. Сетне промених решението си, избърсах я и я прибрах в шкафа.

Спрях несигурно в коридора; чудех се какво да правя по-нататък. От една страна, смятах, че най-правилно ще е да напусна хотела и да се преместя в къщата. От друга — не желаех да върша това. Наистина. Щеше ми се да отида на някое светло място, да си поръчам сандвич и бира и да разговарям с някого за нещо, което не е свързано със смърт.

Изведнъж станах раздразнителен и се натъжих, върнах се в хола, за да си взема телефона от масичката. Кръстът ме болеше, вероятно от седенето на неудобното кресло.

Креслото. Може би заради различния ъгъл, под който светлината падаше върху него, или защото умът ми се беше попрояснил, но сега възглавничката ми изглеждаше малко странно. Пъхнах бавно апарата в джоба си и се взрях намръщено в креслото. Възглавничката определено бе издута по средата. Протегнах ръка и я опипах внимателно. Отдолу имаше нещо твърдо.

Може би баща ми я беше дал за претапициране или я бе напълнил с нещо. Камъни най-вероятно. Изправих се, готов да забравя за нея и да си тръгна. Махмурлукът ми бе попреминал. Изведнъж нещо друго привлече вниманието ми.