Читаем Юлиан полностью

Влязох в Константинопол като римски император на 11 декември 361 година. Снегът бавно валеше и снежинките се въртяха във въздуха като перца; нямаше никакъв вятър и беше доста топло. Облачното небе имаше цвят на потъмняло сребро. Природата изглеждаше безцветна, но хората бяха облечени в пищни цветове. Беше ден на великолепие.

Схоларианците в парадна униформа бяха строени пред Златната порта, близо до Мраморно море. На двете тухлени кули отстрани на портата се развяваха знамена с изображение на дракон. Двете зелени бронзови врати бяха затворени. Слязох от коня си, както изисква обичаят, на известно разстояние от стената. Началникът на схоларианците ми подаде едно сребърно чукче. С него почуках на вратата три пъти. Отвътре се чу гласът на градския префект:

— Кой е там?

— Юлиан Август — отвърнах с висок глас, — един от гражданите на града.

— Влез, Юлиане Августе.

Бронзовите врати се отвориха безшумно; пред мен стоеше префектът на града, а зад него около две хиляди сенатори. Консисторията също беше там; всичките й членове бяха избързали да се върнат в града през нощта. Минах през вратата съвсем сам и влязох във владение на Константиновия град.

Зазвучаха тръби. Народът ликуваше. Особено бях поразен от ярките цветове на дрехите им. Не зная дали белият фон правеше червеното и зеленото, жълтото и синьото така непоносимо ярки, или така ми се струпаше на мен, понеже бях живял дълго на север, където всички цветове са тъмни и мрачни като горите, сред които живеят тамошните хора. Но това не беше мъгливият север, това беше Константинопол; а колкото и да говорим, че Константинопол е новият Рим (и следователно подобно на Рим суров, строг и добродетелен), той съвсем не е Рим, а Азия. Тъкмо за това си мислех, когато ми помогнаха да се кача в украсената със злато колесница на Константин; смешно ми стана, като си спомних забележката на Евтерий: „Ти си непоправим азиатец.“ Така е. Азиатец съм си. Най-сетне се чувствувах у дома.

Яздех по Главната улица; снегът се задържаше по косата и по брадата ми. Накъдето и да погледнех, виждах промени. През няколкогодишното ми отсъствие градът се беше изменил напълно. Преди всичко беше излязъл извън стените на Константин. Там, където някога се простираше открито поле, бяха израснали гъсто населени предградия. Някой ден ще трябва да отделя средства за построяването на стена за тези предградия. Между другото те не са така добре планирани, както градът, а набързо застроени от предприемачи, заинтересувани единствено от бързи печалби.

От двете страни на Главната улица, от единия до другия й край, се простираха колонади, изпълнени с хора, които възторжено ме поздравяваха. Защо? Защото ме обичаха ли? Не, само защото бях новост. Колкото и да е добър, владетелят омръзва на народа. Констанций им беше омръзнал и те искаха нещо различно; аз бях исканото разнообразие.

Внезапно зад мен нещо избумтя като гръмотевица. За миг помислих, че е знамение, че Зевс ме подкрепя. След това разбрах, че не е гръм, а собствената ми армия, която пееше Цезаровия марш: „Това е Цезар, който тържествува, който галите победи!“ Това е самият глас на войната, гласът на всяка земна слава.

Префектът на града вървеше редом с колесницата ми и се опитваше да ми показва новите сгради, но аз не го чувах от глъчката на тълпата. Въпреки това ми беше приятно да разглеждам този пълен с живот град, тъй различен от старите градове като Атина и Медиоланум, където новата постройка е рядкост. Когато в Атина се срути някоя стара къща, обитателите й просто се преместват в друга, тъй като има много повече къщи, отколкото хора.

— Всичко в Константинопол е съвсем ново, дори и населението — извика префектът, когато навлизахме във форума на Константин, — което сега, заедно с робите и чужденците, възлиза на около един милион жители.

Колосалната статуя на Константин в средата на овалния форум винаги ме кара да се стряскам. Не мога да свикна с нея. Върху една висока порфирна колона вуйчо ми поставил статуя на Аполон, която, предполагам, е била отмъкната от Делос. Отчупил главата на това прекрасно произведение на изкуството и на нейно място поставил собствения си скулптурен портрет — посредствена работа и така лошо прикрепена, че там, където главата и вратът се съединяват, личи тъмна рязка. Хората наричат тази статуя „стария мръсен врат“. На главата му е поставен грамаден ореол от седем бронзови лъча: нечувано богохулство както към истинските богове, така и към Назарянина. Константин се е виждал едновременно като Назарянина и като въплъщение на бога-слънце. Бил е крайно честолюбив. Казват, че имал слабост към тази статуя и винаги поглеждал към нея, когато минавал оттам: дори твърдял, че тялото на Аполон било неговото.