Читаем Играта на лъва полностью

Както и да е, всички прелиствахме папките си за този арабски изменник, който се казваше Асад Халил. Между другото според моите нови приятели онова, което ченгетата наричат „папка“, било „досие“. Съдържанието на папката се нарича „данни за заподозрения“, а това на досието, струва ми се — „информация“. Все същото, но трябва да изуча тоя език.

Както и да е, в моята папка нямаше много, нито пък в техните досиета, освен цветна снимка, пратена ни от посолството в Париж, плюс съвсем кратка биография и лаконично мнение за намеренията на арабина, обобщено от докладите на ЦРУ, Интерпол, британската Ми — 6 и цял куп други ченгеларски и шпионски организации из Европа. В биографията пишеше, че Халил бил либиец, трийсетина годишен, без известни роднини. Знаел английски, френски, малко италиански, още по-малко немски и разбира се, арабски.

Погледнах си часовника, протегнах се, прозях се и се огледах. Освен че принадлежеше на АСЧ, „Конквистадор“ изпълняваше ролята на оперативен център на ФБР, свърталище на ЦРУ и на Бог знае още кой, но тази събота следобед тук бяхме само ние петимата, дежурната, която се казваше Мег, и Нанси Тейт на рецепцията. По някаква случайност стените бяха изолирани с олово, така че никой отвън не можеше да подслушва с микровълни и дори Супермен не можеше да ни види.

— Разбрах, че май си щял да ни напускаш — каза Тед Наш.

Не отговорих, само го погледнах. Обличаше се страхотно и човек веднага виждаше, че всичко му е правено по поръчка, включително обувките и кобурът. Не изглеждаше зле — хубав загар, прошарена коса. Съвсем ясно си спомних, че Бет Пенроуз малко си падаше по него. Бях се убеждавал, че причината за моята неприязън е друга, разбира се, но това определено хвърляше съчки в огъня на тлеещата ми омраза или нещо подобно.

— Ако останеш при нас три месеца, на окончателното ти решение ще бъде обърнато сериозно внимание — прибави Джордж Фостър.

— Ами?

Като висш служител на ФБР, Фостър беше нещо като шеф на групата. Наш нямаше нищо против, тъй като всъщност не бе член на групата, а идваше само когато се налагаше участие на ЦРУ.

Облечен в ужасния си син вълнен костюм, дето направо крещеше „Вижте ме, аз съм федерален!“, Фостър откровено прибави:

— Тед заминава за няколко седмици по работа отвъд океана и тогава ще сме само ние четиримата.

— Не може ли да замине още сега? — фино намекнах аз.

Наш се засмя.

Между другото, като оставим свалките му с Бет Пенроуз, господин Тед Наш наистина беше увеличил списъка си с грехове, като ме заплашваше по време на оная история с Плъм Айланд. А аз не съм от ония, дето прощават.

— Работим по интересен и важен случай — продължи Джордж Фостър. — Убийство на умерени палестинци, извършено от екстремистка група. Тук, в Ню Йорк. Имаме нужда от теб.

— А стига бе! — Инстинктът ми подсказваше, че ме ласкаят, следователно Фостър и Наш се нуждаеха от човек, който да понесе някакъв удар. Щеше ми се да поостана и да видя какво са намислили, но честно казано, тук бях извън обичайната си среда. Ако човек не внимава, могат да го прецакат даже идиоти.

С други думи, каква случайност, че се озовах в тази група. АСЧ не е голяма организация, но все пак съвпадението изглеждаше малко подозрително. Втората податка бе фактът, че двамата гадняри специално са ме изискали в групата заради опита ми с разследването на убийства. Готвех се да попитам Дом Фанели откъде е научил, че търсят пенсионирани детективи. Вярвах на Дом и изобщо не се съмнявах в него. Трябваше да приема, че и Ник Монти е чист. Ченгетата не се прецакват помежду си, даже заради федералното правителство — особено заради федералното правителство.

Погледнах Кейт Мейфилд. Ако се беше сдушила с Фостър и Наш, за да ме прекара, наистина щеше да разбие студеното ми, кораво сърце.

Тя ми се усмихна.

Отвърнах й. Ако бях на мястото на Фостър или Наш и се опитвах да хвана на въдицата Джон Кори, щях да използвам Кейт Мейфилд за примамка.

— Тая работа иска малко време, за да посвикнеш — каза ми Ник Монти. — Нали знаеш, половината от ченгетата, които постъпват тук, не успяват да издържат. Всички сме като голямо щастливо семейство, ама полицаите са като хлапета, които не отиват в колеж, живеят си вкъщи, вършат странни неща и постоянно те крънкат да им дадеш колата на заем.

— Това не е вярно, Ник — възрази Кейт.

Монти се изхили.

— Да бе, да. — После ме погледна. — Можем да обсъдим въпроса на по някоя и друга бира.

— Ще имам всичко това предвид — обърнах се към цялата група аз. С други думи, да вървят на майната си. Но нямах намерение да им го кажа, защото исках да продължават да ми хвърлят примамката. Интересно е. А и ми липсваше полицейското управление, Службата, както го наричахме — още една причина за лошите ми обноски. Предполагам, че малко се самосъжалявах и изпитвах носталгия за едно време.