Читаем Играта на лъва полностью

Що се отнася до мен, тъй като съвсем наскоро бях постъпил в този екип, нямаше да имам проблеми, освен ако Наш не измислеше начин да ме натика под лайняния дъжд. Навярно тъкмо затова имаше нужда от мен. Също като Джордж Фостър, Кейт Мейфилд нямаше чадър, но идването й с мен до самолета донякъде я спасяваше.

— Нямам какво да губя тук и ще се опитам да те прикрия — казах й аз.

Тя се насили да се усмихне.

— Благодаря, но просто ще обясним какво се е случило и ще оставим Вашингтон да реши дали някой от нас е виновен.

Извъртях очи към небето, ала Кейт се престори, че не забелязва.

— Искам да продължа да работя по случая — прибави тя.

— Ще имаш късмет, ако не те върнат в счетоводството.

— Ние не правим така — спокойно ме осведоми Кейт. — Стига да си честен с тях и да не ги лъжеш, обикновено те оставят да довършиш случая, въпреки че си се прецакал.

— Наистина ли? Чувал съм, че и при бойскаутите е същото.

Тя не отговори.

Прозвуча клаксон. Тед Наш нетърпеливо чакаше на предната дясна седалка в автомобила на Симпсън. Двамата с Кейт седнахме отзад, където бяха дипломатическите куфарчета.

— Полицай Сямпсън получи разрешение да ни откара в южен Манхатън — съобщи ни Наш.

— Заради вас затънах в лайната, момчета, така че вече няма значение — каза Ал.

— Ще се погрижа за това — отвърна Кейт. — Ти много ни помогна.

Няколко минути пътувахме в мълчание към един от изходите край складовете.

Накрая Наш се обърна към мен.

— Страхотно се справи, детектив.

Това ме изненада, особено използването на някогашната ми благородна титла. Изгубих дар слово и си помислих, че досега нещо не съм разбирал милия Тед. Може би трябваше да се пресегна, да разроша косата му и да му кажа: „Обичам те, стари смотаняко!“

Стигнахме до портала и ченгето от Транспортна полиция ни махна да минем почти без да ни погледне. Очевидно не всички бяха предупредени. Наредих на Симпсън да спре.

Слязох от колата и си показах картата.

— Полицай, не си ли получил заповед да спираш и претърсваш всички автомобили?

— Да… но не и полицейски.

Това ме вбеси. Пресегнах се в колата и взех едно от досиетата. Извадих снимката и му я пъхнах под носа.

— Виждал ли си този човек?

— Не… щях да си спомня лицето му.

— Колко коли минаха, откакто получи заповедта?

— Малко. Днес е събота. Най-много десетина.

— Спира ли ги да ги претърсиш?

— Да… но всички бяха големи камиони, пълни със сандъци. Не мога да отварям всеки сандък, освен ако не са наред митническите документи. А те бяха наред.

— Значи не си отворил нито един сандък, така ли?

Ченгето започваше да се ядосва.

— Имам нужда от помощ. Това може да отнеме цял ден.

— Колко коли минаха оттук преди да получиш заповедта?

— Може би… две-три.

— Какви?

Два камиона. И едно такси.

— Имаше ли пътник в таксито?

Не забелязах. Това беше преди заповедта — прибави той. Добре… — Дадох му снимката. — Този тип е въоръжен и опасен. Днес вече уби прекалено много полицаи.

— Господи!

Върнах се в колата и продължихме. Ченгето не ни накара да отворим багажника, както щях да постъпя аз, ако някой умник се бе заял с мен. Но Америка не е готова за такива случаи. Изобщо не е готова.

Излязохме на магистралата и поехме обратно към Манхатън. Известно време пътувахме в мълчание. Движението беше натоварено, но на мен не ми пукаше. Докато зяпах Бруклин през десния прозорец, казах на своите федерални приятели:

— В щата живеят шестнайсет милиона души, осем милиона от които в града. Сред тях има двестатина хиляди новопристигнали емигранти от ислямски страни и около половината са тук в Бруклин.

Кейт и Наш не отговориха.

Що се отнасяше до Халил, ако наистина изчезнеше в това гъмжило, щеше ли АСЧ да го открие? Навярно. Общността на емигрантите от Средния изток бе доста затворена, но имаше информатори, да не споменавам за лоялните американци сред тях. Подземната терористична мрежа беше сериозно компрометирана и трябва да призная, че федералните държаха бомбаджиите под око.

Ето защо Асад Халил нямаше да се свърже с обичайните заподозрени. Човек, който бе извършил такова нещо, нямаше да установи контакт с по-глупав от себе си.

Замислих се за дързостта на Халил, която неговите симпатизанти щяха да нарекат „храброст“. Този тип щеше да е истинско предизвикателство, меко казано.

Накрая Наш се обади, без да се обръща конкретно към никого:

— Ежегодно в страната влизат около един милион нелегални имигранти. Не е чак толкова трудно. Затова смятам, че целта на нашия човек не е била да проникне в Щатите, за да извърши терористичен акт. Неговата цел са били самолетът и „Конквистадор“. Изобщо не е напускал летището и ако Транспортна полиция не го е заловила, в момента е на борда на някой самолет.

— Вече отхвърлих тази теория — отвърнах му аз. — Изостанал си.

— Аз пък отхвърлих другите възможности — напрегнато настоя той.

Спомних си случая с Плъм Айланд и нелогичните твърдения и невероятни конспиративни теории на господин Наш. Очевидно не беше особено интелигентен и нямаше абсолютно никаква представа какво означава здрав разум.

— Залагам десетачка, че Халил съвсем скоро ще се обади отнякъде, при това отблизо — казах аз.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Эрвин Штриттматтер , Екатерина Николаевна Вильмонт

Проза / Классическая проза