Читаем Играта на лъва полностью

Влязохме във фоайето, но наоколо нямаше много колеги и онези които ни познаваха, като че ли не забелязаха, че идваме заедно, че сме закъснели и че не съм се преоблякъл. Когато го правиш с колежка, ти се струва, че всички знаят, но хората обикновено си имат по-важна работа. Ако бе тук обаче, Кьоних щеше да побеснее. Познавам ги тия хора.

Във фоайето имаше будка за вестници и аз си купих „Таймс“, „Поуст“, „Дейли Нюз“ и „Ю Ес Тудей“, въпреки че всички тия вестници, че и други, ни се доставят пет дни седмично. Обичам вестниците ми да миришат на мастило и да не ги е чел никой друг преди мен.

Докато чакахме асансьора, прегледах водещия материал в „Таймс“, който се отнасяше за новопризнатия терористичен акт, Вниманието ми привлече познато име.

— Мамка му — казах аз.

— Какво има?

Подадох й вестника. Тя го погледна.

— О…

Накратко, в „Таймс“ се посочваше моето име, придружено от снимката ми, навярно направена на „Кенеди“ в събота, макар че не си спомнях тогава да съм носил този костюм. Очевидно беше изфабрикувана, както и няколкото мои цитата, които не си спомнях да съм казвал. Освен този: „Мисля, че Халил все още е в Ню Йорк и ако е така, ще го заловим“. И той не бе дословно точен, а и не го бях предназначил за публична консумация. Мислено си отбелязах да натрия носа на Алън Паркър.

Кейт четеше „Дейли Нюз“.

— Ето и един мой цитат — каза тя. — Пише, че малко оставало да заловим Асад Халил на летището, но той имал съучастници и успял да ни избяга.

Кейт ме погледна.

— Виждаш ли? — попитах я аз. — Ето защо не трябваше да разговаряме с пресата. Джак или Алън са говорили вместо нас.

Тя сви рамене.

— Е, ние се съгласихме да ни използват за… как се казваше?

— За примамка. Къде е твоята снимка?

— Може да я публикуват утре. Или следобед. Аз не съм толкова фотогенична. — Кейт се засмя.

Асансьорът пристигна и се качихме с други хора до офисите на АСЧ. Всички бъбрехме, освен онези, които четяха вестници. Един ме зяпна, после пак сведе очи към вестника си, пак ме погледна и каза.

— Хей, ти си в горещия списък на Халил.

Всички се засмяха. Защо ли не ми беше смешно?

— Не стойте толкова близо до Кори — рече някой друг.

Пак хилене. Колкото по-високо се издигаше асансьорът, толкова по-тъпи ставаха шегите. Даже Кейт се включи в общия хор.

— Мога да ти дам на заем малко перхидрол.

Ха, ха, ха. Ако не бях джентълмен, щях да съобщя, че госпожа Мейфилд е естествено руса.

Както и да е, слязохме на двайсет и шестия етаж и Кейт ми каза:

— Извинявай. Беше смешно.

— Сигурно не съм загрял.

Запътихме се към командния център.

— Стига, Джон. Не те заплашва действителна опасност.

— Тогава хайде утре да използваме твоята снимка.

— Не ми пука. Нали се съгласих.

Влязохме в центъра и се насочихме към бюрата си, като поздравявахме колегите в движение. Никой не направи забавни забележки за снимката ми във вестника. Тук всички бяха професионалисти и шутовете от асансьора бяха временно отклонение, мимолетно не-феберейско поведение. Сигурно в момента се ковладеха един друг, че са се смели. Ако се намирах в предишната си детективска стая, щяха да са закачили на стената увеличената ми снимка с надпис: „Асад Халил търси този човек — можете ли да помогнете?“

Седнах на бюрото си. Всъщност почти нямаше вероятност снимката ми да примами Халил или да ме направи негова мишена. Освен ако не се озовях прекалено близо до него.

Кейт седна срещу мен и започна да прелиства документите на бюрото си.

— Боже мой, тук има тонове материали.

— Повечето са боклук.

Прегледах „Ню Йорк Таймс“, като търсех статията за убийството на американския банкер във Франкфурт. Накрая открих миниатюрно съобщение на Асошиейтед Прес, в което изобщо не се споменваше за Асад Халил.

Реших, че различните власти не са пожелали да спомогнат за всяването на смут сред американското гражданство и представителите на правоохранителните институции, участващи в издирването на либиеца в Америка.

Дадох вестника на Кейт и тя прочете съобщението.

— Сигурно имат известни съмнения. И не искат да играят по свирката на либийското разузнаване.

— Да. — Повечето от убийствата, с които съм се занимавал, бяха извършени от идиоти. Играта на международно разузнаване пък се играе от хора толкова умни, че се държат като идиоти. Хора като Тед Наш и неговите противници. Блестящите им планове стават толкова сложни, че половината от тях всяка сутрин се събуждат и се мъчат да си спомнят на коя страна са тази седмица. Нищо чудно, че Наш мълчеше като пукал — явно използваше умствената си енергия в опити да разреши противоречивата действителност.

Както и да е, Кейт се пресегна към телефона.

— Трябва да се обадим на Джак.

— Във Франкфурт е шест часа по-рано. Той спи.

— Обратното, шест часа по-късно. В офиса е.

— Няма значение. Нека той ни се обади.

Тя се поколеба, после остави слушалката.

Прочетохме водещите статии във вестниците, като коментирахме, че медиите няма нужда да се манипулират — и без това сами налапват въдицата. Само „Таймс“ беше схванал донякъде истината. Но както бе случаят и с документите на бюрото ми, липсваше най-важното и най-интересното.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Эрвин Штриттматтер , Екатерина Николаевна Вильмонт

Проза / Классическая проза