Читаем Границата полностью

брада. Итън разпозна врага от пръв поглед.

- Дейв?

- Какво има? - попита Дейв притеснено, усетил напрежението в тона на момчето.

Горгонът не откъсваше поглед и внезапно един от другите двама също се обърна

да огледа Итън. Той имаше рошава кестенява коса и прораснала кафява брада, беше

мръсен и оръфан, но на момчето му се стори, че лицето му е прекомерно меко и

хубаво, за да е преживял изцяло мъките на живота по време на война. Изглеждаше

така, все едно и той е надянал маскировка. Но беше човек... както и третият, с

плешивата и запотена глава... и все пак...

- Какво има? - опита Оливия, когато Итън не отвърна на въпроса на Дейв.

В очите на човека с кафявата брада проблесна озарението на разпознаване.

Лицето му застина за няколко секунди, след това той се усмихна така, сякаш

облаците се разделяха пред слънцето.

- Здрасти - каза той. - А ти как се казваш?

- Голям шибан кратер отпред - обяви високо Хана. - Отбивам встрани. Всички да

се хванат здраво!

Автобусът кривна надясно. Фарът освети огромен тир с ремарке, катастрофирал

през мантинелата на дясната лента, и Хана стисна зъби и продължи да върти волана

докрай, а автобусът остърга задницата на ремаркето с накъсан вой на измъчен метал.

Стреснато изпищяха онези, на които им стигаха сили да го сторят, и шофьорката

подвикна в отговор:

- Тихо бе, плачковци такива!

- Искаш ли да дойдеш отпред? - обърна се към Итън Джеферсън Джерико. „Ето

го момчето“ - осъзна той. Не изглеждаше особено специално... или напротив? -

Хайде, ела! - той вдигна ръка и го помами с пръст, макар че дланта му потрепваше

съвсем леко от притесненото предвкусване на онова, което може да последва.

- Не говори с него - посъветва го Дейв. — Той не те познава и ти не го познаваш.

Така че недей.

- Рекох си, че може да иска да дойде тук, където се диша по-свободно. Там, отзад,

ми се струва много претъпкано.

- Чудесно си диша. Кажи какво искаш, Итън?

„Итън! - каза си Джеферсън. Присви очи, - Хайде, Итън, позволи да те докопам в

ръчичките си.“

Горгонът отново се взираше в момчето. Съществото примигна бързо... едно- две-

три... и отново едно- две- три. Итън усети удар... безплътни ледени пръсти посягаха в

мозъка му и се опитваха да ровят из него, както крадец тършува в чекмеджетата в

търсене на ценни вещи.

„Няма да те пусна там“ - помисли си и веднага в ума му се появи нещо подобно

на метална стена от дебели блокчета и макар все още да усещаше чуждите пръсти да

дращят по тях в търсене на слабо място, горгонът беше неспособен да се пресегне

навътре и да издърпа онова, което му се искаше.

Итън откри, че може да съсредоточи вниманието си върху Дейв, да формулира

мисли и металната стена си остава твърда. Пръстите започваха да човъркат по-

настоятелно и все по-силно, но не можеха да пробият през нея.

Канеше се да каже „Мъжът с черната брада е горгон“, но се сдържа. Вместо това

си представи своята ръка, само дето тя сияеше в сребърно, имаше дълги пръсти и

беше по-тънка от дланта, окачена в края на собствената му китка. Представи си тази

грейнала в сребърно ръка да се пресяга като пружина от мъгла край Дейв и Оливия и

дългите тънки пръсти да проникват в главата на съществото, което носеше черна

брада, а след това да пробиват през сътворения от извънземни череп от неизвестен

материал, и видя...

...ширнало се блато с жълти и кафеникави дървоподобни израстъци, щръкнали

през супата от влажна мъгла. Стеблата им донякъде напомняха на кактуси, само че

покрити с кожа, по която се надигаха и спадаха назъбени шипове, сякаш

растителността дишаше миазмичния въздух. Хищни птици със сива плът и дълги,

пълни със зъби човки се рееха из облаците и връхлитаха върху твари, напомнящи

раци и змиорки, пързалящи се през червеникавата течност, която се люлееше не като

вода, а като живак. След това сцената се смени... Прескочиха кадри, като че филмът

внезапно е превъртял напред... И ето че под двойните луни се издигаше масивен град

с хиляди ниски, наклонени сгради като изваяни колиби от кал, но създадени от

извънземен ум и сътворени с извънземни инструменти. Сини кълбета светлина

кръстосваха напред- назад из града, озарявайки силуети, които не толкова крачеха, а

по-скоро се плъзгаха през тесни улички.

Ново превъртане на кадри и промяна в сцената... И ето я потънала в мрак пещера

- място, където бучаха машини и добиваха форма странни и страховити за окото на

земните жители същества. Итън имаше усещането, че се намира дълбоко под земята,

може би в нещо подобно на гнездо, което сега се превръщаше в окъпано от

примигваща синя светлина скривалище за сенки - място за овеществяване на идеите

на бойци, вечно търсещи нови и по-мощни оръжия за масово разрушение; място на

могъщество, непознато на човешкия ум, където стените дишаха с изкуствен живот и

бяха нашарени в цветовете на военните им кораби.