Читаем Границата полностью

червена ракета излетя от най-южната кула, което Итън сметна за знак, че сиваците

атакуват от две посоки. Искаше да види какво става, така че изостави басейна, хукна

по пътя и се качи на стената по най-близката стълба. Точно когато я достигна, по

стълбата го изпревари Оливия Куинтеро, чиято късо подстригана сива коса много

приличаше на корона. Спря за миг, колкото да го изгледа намръщено. Под мишница

носеше пушка и на колана на дънките й беше окачен револвер в кобур. Беше

навлякла жълта блуза в стил „уестърн“ с избродирани по раменете метличини.

Тъмните й очи изглеждаха почти абаносови на цвят. Нареди:

- Махай се оттук! Хайде!

Оливия се покатери, без да изчака да види дали Итън я е послушал, или не. Той

остави въоръжен с пушка мъж да се качи след нея. След това на свой ред се закатери

към мостчето, понеже не можеше да устои да не види гледката.

Писъците го блъснаха като приливна вълна. Каменната стена му стигаше до

гърдите. Когато се взря навън през намотките бодлива тел, в първия миг му се стори,

че се е размърдала цялата земна повърхност. Стотици ли бяха? Или повече? Щъкаха

по склона на хълма към стената. От най-южната кула изстреляха бяла осветителна

ракета. Докато тя цвърчеше и падаше, Итън успя да види, че някои от нападателите

носят парцаливи останки от дрехи, но повечето са голи и голотата им разкриваше

пепелно сива плът, която падаше на мазни буци от костите, досущ разтварящо се

отвратително желе. Имаше и други, също сиви, но с покрита с люспи плът или пък с

щръкнали от нея остриета като шипове на бронирана костена плочка. Пълният

мащаб на ужаса се стовари върху Итън като ритник в корема. Долу към подножието

на стената напредваха жилести същества с приплеснати черепи и гърбави тела,

истински човешки тарани. Имаше и такива, които търчаха на крака, дебели като

дървесни стволове, или куцукаха на желатинови крайници, както и твари, които

кретаха под краката на събратята си като разлагащи се рачешки туловища.

В авангарда на нечовешката вълна подскачаха твари с бронирани гърбове и

ноктести куки вместо ръце. Те се хванаха за стената и започнаха да се катерят към

бодливата тел. Смразен от шока, Итън видя как един от катерачите поглежда нагоре

и се ухилва, а лицето му беше сиво с очи като цепки, хлътнал навътре нос и с тънки

устни, между които се виждаха зъби като малки триончета. Миг по-късно това

подобие на лице се взриви под един от първите картечни откоси и трупът увисна,

гърчейки се на няколко фута под бодливата тел с куки, все още забити в хоросана

между камъните.

Огън откриха и други пушки, пистолети и автомати. Макар че бурята от куршуми

разкъсваше телата на сиваците, тварите продължаваха да се катерят в смазваща

вълна срещу стените на крепостта на „Пантър Ридж“. Нещо се удари в обкованата с

метал порта със сила, която накара мостчето под краката на Итън да затрепери.

Между камъните блъвна прах. Неколцина стрелци откриха огън по невидимия звяр.

Последва втори удар на чудовищна маса в портата, но не беше така мощен и явно

още няколко изстрела довършиха нападателя.

Пред Итън на светлината на бялата ракета се вълнуваше море от деформирани,

гротескни твари, които някога са били хора. Той видя мъже, жени и деца, превърнати

в съскащи и пищящи чудовища, породени или от извънземна болест, или от отрова в

дъждовната вода. Видя гърбави силуети с алчни погледи и скелетоподобни тела със

сива, тънка като хартия плът, която изглеждаше като...

Видимият човек.

Той си спомни.

2

Трудеше се върху модела си на „Видимият човек“ с прозрачната му пластмасова

кожа, през която се виждаха всички вътрешни органи, вени и артерии на човешкото

същество. Беше го взел от … къде? „Уол-Март“? Не, от „Амазон“. Седеше на бюрото в

стаята си… в къща, за която нямаше спомени... под зелена настолна лампа...

Пластмасовите органи бяха подредени така, че да му е по-удобно да ги боядисва...

Внимаваше много, понеже искаше всичко в комплекта по анатомия да бъде както

трябва... за училищен проект... Имаше и жена, която влиза в стаята... тъмнокоса... и

казва...

- Назад! - викна жената редом с Итън.

Той с ужас осъзна, че по бодливата тел се беше изкатерило люспестокожо

чудовище с черни, хлътнали очи в едната глава и наченки на втора - израстък с

размер на грейпрфрут с бели, слепи зъркели на стъблото на шията. То тъкмо

промуши ръка през намотките да стисне гърлото на Итън, но миг по-късно Оливия

Куинтеро блъсна хлапето встрани и застреля съществото право в слепоочието,

мозъкът му се пръсна и втората глава взе да квичи и да щрака с малките си бебешки

зъбки, докато тялото се хързулваше надолу и назад.

Ако погледите можеха да изпепеляват, Оливия щеше да остави Итън намясто.