Читаем Границата полностью

устройство в атмосферата, което е прицелено в мен. Ще узнаят, когато потеглим, и

ще направят едно от две възможни неща: или ще нападнат във въздуха, или ще ни

проследят дотам, където отиваме. Ще им бъде интересно каква е крайната ни цел,

също и на горгоните. Вярвам, че това ще ги спре да не се месят на полета.

- Имало избор, а? - Горчиво попита Деримън. - Не чух никакви положителни

страни.

- Трудно е да се предсказват вероятностите. Както се казва, шансът може да не е

голям, но нека ви предскажа две неща: това съоръжение ще бъде нападнато отново и

следващия път положението ще е по-сериозно. А без някакви средства за спиране на

тази война, каквито още нямам, вашият свят е свършен. Само че на вас не ви пука,

сър, понеже тук никой от вас не живее отвъд утрешния ден.

- Да, но пришълците искат теб. Ако си тръгнеш оттук, ще ни оставят на мира.

- Може би, но съм сигурен, че вече сте наясно, че и двете страни нямат желание

да сключват мир с цивилизацията ви. Това, поради което ме искат мъртъв, мистър

Деримън, е достатъчна причина да ми помогнете да вляза в С4.

- Не. Грешиш. Трябва да останем намясто. Да запазим! - заяви Деримън. На

лицето му сякаш бе надяната корава маска. - Пази и съхранявай! - повтори той с

отчаяние и очите му зад очилата се стрелкаха между Бийл и Итън, блеснали влажно

не само от гняв, но и с намек за лудост.

Президентът наведе глава. Тикът още продължаваше да го тормози. Той разтри

мястото, където бяха увредените нерви. Итън можеше да разчете объркването в

мислите му, нуждата да предприеме действия срещу осакатяващия страх от

откритието, че ако не може да направи нищо и е безполезен и неефективен, то

страната му ще бъде изгубена по време на неговия мандат. Това беше най-ужасното в

измъчения му ум - знанието, че въпреки цялата власт на поста си той беше почти

незначителна пешка в сравнение с мощта на горгоните и мъглявите.

Най- сетне Бийл вдигна глава.

Не към Итън, а към Джеферсън Джерико. Каза му:

- Ти си божий служител. Имам ти доверие. Какво трябва да сторя?

За първи път в живота си Джеферсън изгуби ума и дума.

Просветна му. Каква била причината да се озове тук! Истинската цел, както

изглеждаше, на неговия земен път. Беше му дадена втора възможност, така да се

каже - възможност за изкупление и може миротворецът да не виждаше бъдещето,

чиято книга предстоеше да бъде написана, но Джеферсън си спомни как Итън каза

на Дейв: „Този човек може да ни потрябва“, така че все бе имало някакъв намек, че

не бива да го изхвърлят или екзекутират, или да го оставят да умре на магистралата

като заразено куче.

Или поне на Джеферсън Джерико му се искаше да вярва и това - в тази истина,

която му се разкри с огромна, почти спираща сърцето яснота. Усети как пада обратно

в креслото си, все едно всичкият застоял въздух бе изхвърлен от малка дупка в

душата му. Заяви:

- Редно е да се довериш на Итън. Направи, както те моли.

Президентът остана безмълвен, втренчен в очите на пастора.

- Джейсън - обади се с отслабнал глас Деримън. - Не можеш да излезеш оттук.

Ако те изгубим, всичко свършва.

Бийл попита:

- За кога може да приготвите хеликоптера?

- Моля те... ще измислим нещо. Не е задължително да...

- Хеликоптерът. Кога може да го подготвите?

Отне известно време да получи отговор, понеже Ванс Деримън беше сплел

пръсти и мачкаше кокалчетата си и не искаше да се предаде. Президентът чакаше.

- Плюс- минус два часа - каза началникът на кабинета накрая. Изглеждаше,

сякаш сблъсъкът на интереси ще го разкъса всеки момент, но осъзнаваше, че

главното му задължение на тази длъжност бе да се подчинява. - Доста време мина,

откакто Гарет или Нилсън са летели. Ще ми се първо да ги вкарам в симулатора.

- Направи го - съгласи се Бийл. Ясно беше, че това не е одобрение, а заповед.

- Ако не успея да ви разубедя през следващите два часа - каза му Деримън, -

идвам с вас. По този въпрос не искам да се спори!

- Няма да споря, но съм взел решение. Заредете хеликоптера, подгответе

пилотите и вземете каквото е необходимо. Нека проверим какво има в С4.

- Благодаря ви, сър - каза Итън. - И на теб също!

Това се отнасяше за Джеферсън Джерико - и той беше решил да се качи на

хеликоптера. След като стигна чак дотук, нямаше намерение да пропуска края на

приключението, без значение колко голяма опасност ги чакаше. Беше сигурен, че

Дейв се чувства по същия начин, може би и Оливия също.

Имаше много за вършене. Президентът Бийл ги освободи и те излязоха от

апартамента, за да се подготвят за пътуването към неизвестното.

ТРИДЕСЕТ И ДВЕ

Мощен трактор извлачи тъмнозеления „VH- 71 Кестрел“ от хангара му до

площадката от западната страна на Бялото имение. Тази версия на „Марин Уан“ се