Читаем Голо лице полностью

Беше направо невероятно Антъни да е замесен в което и да е от тия ужасни неща, които непрестанно се случваха, и все пак… Тя се чувствуваше като въвлечена в ужасен кошмар, от който няма спасение. Не можеше да обсъди страховете си c Джад, а се страхуваше да повдигне темата пред Антъни. Непрекъснато си повтаряше, че съмненията й са безпочвени: Антъни дори и не подозираше за съществуването на Джад.

И изведнъж, само преди два дни, Антъни беше нахлул в спалнята и беше започнал да й задава въпроси за посещенията при Джад. Първата й реакция беше гняв поради факта, че си е позволил да я шпионира, но гневът бързо отстъпи място на страховете, които я разяждаха отвътре. Не отделяше погледа си от разкривеното му от гняв лице и съзнаваше, че съпругът й е способен на всичко.

Даже и на убийство.

По време на разпита тя беше допуснала една ужасна грешка. Беше му позволила да узнае отношението й към Джад. Очите на Антъни бяха потъмнели още повече и той бе разтърсил глава, сякаш съвземайки се след физически удар.

Едва когато остана сама, осъзна степента на опасност, в която се намираше Джад и това, че не може да го изостави. Отказа на Антъни пътуването до Европа.

И сега Джад беше тук, в къщата й, а животът му висеше на косъм заради нейната глупост.

Вратата на спалнята се отвори и Антъни влезе. Остана за момент неподвижен, наблюдавайки я през това време.

— Имате гост — каза той.

Тя влезе в библиотеката облечена в жълта пола и блуза, c коса свободно сипеща се върху раменете. Лицето й беше изпито и бледо, но цялата й поза говореше за спокойствие. Джад беше сам в стаята.

— Здравейте, доктор Стивънс. Антъни ми каза, че сте тук.

Джад изпитваше усещането, че играят на някаква сцена пред невидима и смъртоносно опасна публика. Той интуитивно чувствуваше, че Ан е съвсем наясно за ситуацията и се оставяше в ръцете му, като предоставяше избора на него.

А той не можеше да направи нищо, освен да се опита да удължи живота й поне малко. Ако тя откажеше да тръгне c ДеМарко за Европа, най-вероятно той щеше да я убие още тук.

Джад се поколеба, стараейки се да подбере най-точните изрази. Всяка дума можеше да се окаже по-опасна и от бомбата, която бяха поставили в колата му.

— Мисис ДеМарко, вашият съпруг е много разстроен загдето сте променили решението си да заминете за Европа c него.

Ан чакаше, претегляйки и обмисляйки всяка своя дума.

— Аз също споделям неговото огорчение и мисля, че трябва да тръгнете c него — каза Джад, като повиши глас.

Ан изучаваше лицето му, мъчейки се да отгатне посланието на очите му.

— Какво ще стане, ако откажа? Какво ще стане, ако просто си отида?

Джад се изпълни c внезапна тревога.

— Не трябва да постъпвате така. — Тя нямаше да напусне жива къщата. — Мисис ДеМарко — произнесе той натъртено, — вашият съпруг е c погрешното убеждение, че вие сте влюбена в мен.

Тя отвори уста да му възрази и той бързо продължи.

— Аз му обясних, че това е една нормална фаза от анализа — емоционално ангажиране, през което преминават всички пациентки.

Тя подхвана и продължи спасителната нишка.

— Знам. Страхувам се, че беше малко глупаво от моя страна да отивам направо при вас. Трябваше да се опитам първо сама да реша проблема си. — Очите й му казваха колко е искрена, колко съжалява, че го е въвлякла в тази смъртна опасност. — Мислих много върху това. Може би една ваканция в Европа ще ми се отрази добре.

Той пое облекчено дъх. Беше го разбрала.

Лошото беше, че нямаше как да й съобщи за действителната опасност, която я грозеше. А може би тя знаеше? Но дори и да знаеше, какво можеше да направи? Той погледна покрай Ан през прозореца на библиотеката който отрязваше като рамка на портрет високите дървета на заобикалящата ги гора. Беше му разказвала за разходките си из нея. Ако успееха да се доберат до гората…

Той понижи гласа си:

— Ан…

— Свършихте ли малкия си разговор?

Джад се обърна стремително. ДеМарко беше влязъл в библиотеката без да го усети. Зад него бяха Анджели и братята Вакаро.

Ан се обърна към съпруга си.

— Да — каза тя. — Доктор Стивънс счита, че трябва да тръгна за Европа c вас. Ще последвам съвета му.

ДеМарко се усмихна и погледна Джад.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас, докторе.

Сияеше, излъчвайки топлина и огромното задоволство на човек, извоювал пълна победа. Сякаш невероятната енергия, протичаща през ДеМарко, можеше да се преобразува по желание от адското зло във всевъзмогваща и привличаща топлина. Не беше чудно, че Ан се бе почувствувала неотразимо привлечена от него. Дори и в този момент Джад отказваше да приеме, че грациозният и дружелюбен Адонис пред него беше хладнокръвен убиец психопат.

ДеМарко се обърна към Ан.

— Тръгваме рано сутринта, скъпа. Защо не се качиш горе да подготвяш багажа?

Ан се поколеба. Не искаше да изоставя Джад сам c тези мъже.

— Аз…

Тя погледна безпомощно към Джад. Той кимна кимна едва забележимо.

— Добре. — Тя протегна ръка на Джад. — Сбогом, доктор Стивънс.

Джад пое ръката й.

— Сбогом.

И този път наистина беше сбогом. Нямаше да има връщане. Джад я проследи c поглед как се обърна, кимна на останалите и излезе от стаята.