Читаем Експедиция Атлантида полностью

Хенри извика на групата да спре. Докато другите с благодарност разчистваха снега от близките скали и сядаха, той свали раницата си и внимателно извади тънка папка от един от джобовете й. Лора се приближи до него и той започна да прелиства страниците, пъхнати в защитни найлонови пликове.

— Поредна проверка? — подкачи го тя. — Мислех, че вече си ги научил наизуст.

— Немският не е най-силният ми език — напомни й той, току-що открил интересуващата го страница. Хартията беше обезцветена, станала на петна от влагата и времето.

Секретните документи от Аненербе — Немското дружество за родово наследство „Туле“, част от Хитлеровите SS отряди, под прекия контрол на Хайнрих Химлер — бяха намерени скрити зад тухлите в една изба на замъка Вевелсберг в северна Германия. Вевелсберг е бил главната квартира на SS и средище на нацистката мания към митологията и окултното. В края на войната били издадени заповеди за разрушаването на замъка и унищожаване на съхраняваното в него познание. Някой бе избрал да престъпи тези заповеди и да скрие документите.

А сега те бяха в ръцете на семейство Уайлд.

Предишната година Бернд Руст, стар приятел и състудент на Хенри, се беше свързал с него във връзка с откритието. Повечето от намерените документи на SS бяха върнати на немското правителство, но знаейки за интересите на Уайлд, Руст бе поел професионален риск и тайно бе запазил няколко страници, в които се споменаваше Атлантида. Макар и получени от приятел, тези страници съвсем не бяха евтини, но Хенри бе убеден, че си струват всяко пени.

Въпреки леката неприязън, че използва нацистки документи в разследването си — дотам, че дори не каза на дъщеря си за тях, споделяйки информацията само с Лора и останалите членове на групата, — той също така знаеше, че без тях никога нямаше да намери Атлантида. По някакъв начин нацистите бяха успели преди половин век да открият нещо, което им беше позволило да стигнат почти до края на пътя.

Аненербе бе организирала експедиция до Тибет през 1930-та година, а после и през 1940-та, когато войната бе обхванала Европа. По повеля на изтъкнати нацисти, членове на злокобното дружество „Туле“, между които и Химлер, в Азия били изпратени общо три експедиции. Според членовете на дружеството „Туле“ под Хималаите лежали подземни градове, построени от легендарните потомци на атлантите, които имали общ произход с висшата арийска раса. Въпреки че пътешествениците направили много открития, свързани с тибетската история, те не открили нищо за атлантите и се върнали в Германия с празни ръце.

Но получените от Хенри страници разкриваха, че е имало и четвърта експедиция, пазена в тайна от самия Хитлер.

Фюрерът не бил предразположен да вярва в митове чак толкова, колкото последователите си. С ескалирането на войната той решил прагматично, че е по-добре ресурсите на страната да се изразходват за военната машина, отколкото за експедиции, преследващи легенди на другия край на света.

Но Химлер се проявил като истински привърженик на тази идея. И откритията на Аненербе го бяха убедили, че е пипнал легендата.

Шок за Хенри беше, че той и Лора се движеха по същата пътека… само че половин век по-късно. Съшивайки нишките от десетки, стотици исторически извори, мъничките парченца доказателства постепенно оформяха все по-разбираема картина.

Преди десет години семейство Уайлд бяха ходили с дъщеря си в Мароко, за да изследват един археологически обект на морския бряг. За радост на Хенри бяха открили следи от древно селище, скрито под африканските пясъци… само за да изпаднат миг по-късно в отчаяние, когато осъзнаха, че някой ги е подвел да отидат до там. Освен няколко нищо не струващи останки, обектът бе разграбен.

Сега Хенри знаеше от кого.

Нацистите бяха сглобили същия пъзел и бяха изпратили експедиция до Мароко. Наръчът документи от Аненербе, който сега държеше, разкриваше само намеци за онова, което бяха намерили, но заради силата на тези открития бе изпратена друга експедиция в Южна Америка. Какво бяха открили там, страниците не казваха — но пък разкриваха крайния резултат от мисията. Той бе довел нацистите до Тибет, до Златния връх.

До тук.

— Иска ми се да имахме повече информация — въздъхна Хенри. — Да знам какво точно са намерили в Южна Америка.

Лора обърна една страница.

— Получихме достатъчно. Щом стигнахме дотук. — Тя прочете една фраза от разлагащата се, покрита с петна хартия: — „Златният връх, за който се твърди, че започва да свети с пукването на зората между две тъмни планини…“. — Бих казала — тя погледна нагоре към надвисналата планина, — че това пасва точно на описанието.

— Досега. — Хенри сведе очи към текста. Макар да го беше чел стотици пъти, той го прегледа отново, за да се увери, че не е направил грешка при превода.

Не беше. Това беше мястото.