Затворих, прибрах телефона в джоба си и зачаках. След секунди чух бързи тежки крачки да наближават задната врата. Изправих се и долепих гръб до стената на бунгалото.

„Излез навън. Моля те, излез навън!“

Вратата се отвори. На прага, само на метър и половина от мен, се появи силует. Той беше.

— По дяволите… — измърмори Младши.

Заслиза по стълбите. Щом стъпи на земята, стиснах тоягата с двете си ръце и се оттласнах от стената. Отпуснах се на едно коляно и замахнах с всички сили към пищяла му. Чу се силен пукот. Младши изкрещя и падна на колене.

Запратих тоягата настрана и се хвърлих върху него. Успях да промуша ръката си под брадичката му и стиснах с все сила. Той зарита. Обгърнах торса му с крака и го дръпнах към мен.

Той посегна назад да ми издере очите, но колкото повече се бореше, толкова по-силно стисках. След петнадесетина секунди силите започнаха да го напускат.

— Извадих късмет, че мога да плувам — казах тихичко в ухото му.

Той се скова.

— Виждаш ли колко е лесно? — продължих и съвсем леко отпуснах хватката си. — Ако се доближиш отново до мен или до някой от семейството ми, кълна се, ще те убия. И никога няма да намерят трупа ти.

Стегнах отново хватката и след по-малко от тридесет секунди той изгуби съзнание. Щом усетих, че тялото му омеква, го пуснах и започнах да го претърсвам. Предницата на пижамата му беше мокра и ме лъхна миризмата на пикня. За моя изненада и голямо облекчение малката ми диверсия се беше получила по-добре, отколкото очаквах. Не намерих пистолет. Взех тоягата и седнах на гърдите му.

След около минута той отвори очи и откри, че съм го възседнал. Бях притиснал раменете му към земята с колене и здраво бях опрял тоягата в гърлото му. Той ме загледа със същата силна омраза, както в съдебната палата.

— Мисли за мен като за твоя жива и дишаща запретителна заповед — казах. — Никога повече не се доближавай до семейството ми. Разбра ли?

Той дишаше тежко, сините му очи сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите. Приличаше на вулкан, който се готви за яростно изригване. И изведнъж изкрещя:

— Ти ми отне моя татко!

— Какво? Отнел съм ти таткото? — Странните му думи ме изненадаха. — Глупости. Нищо не съм направил на баща ти. Та аз изобщо не го познавах.

— Каза на всички, че е отишъл на онова ужасно място! Каза, че бил затънал в грехове! Чух го в съдебната зала.

— Казах истината. Баща ти е взел пари за проповедта си и е отишъл да ги похарчи в стриптийз клуба.

— Лъжец! Богохулник! — Той се опита да се надигне, но аз натиснах силно тоягата и му спрях дишането. Той отново застина и изведнъж една мисъл ме порази като гръм. Изражението му, нелепата забележка, болката в гласа му ми подсказаха, че съм разбил един всесилен образ — образът на бащата в очите на неговия син. Какво беше казала Даян? Че боготворял баща си. Нещата, които бях казал в съда, очевидно бяха отворили в душата му рана и тя гноеше.

Засилих натиска с тоягата и се наведох към него.

— Баща ти не е бил човекът, за какъвто си го смятал. Аз не съм виновен за това. Не съм ти го отнел. Той сам го е направил с постъпката си. Не забравяй обаче какво ти казах. Ако отново ме доближиш, ще се присъединиш към татко си. Ще те застрелям като куче.

Той присви очи и ги впи в мен.

— Крача из долината на мъртвите — заломоти, — но не се страхувам от злото…

— Затваряй си устата! — Изсъсках го с такава сила, че го поръсих с плюнки. Стиснах брадичката му с лявата си ръка, обърнах главата му надясно и натиснах тоягата върху сънната му артерия. След секунди той отново изгуби съзнание. За миг си представих как размазвам главата му на пихтия с тоягата. „Ако го убиеш, няма повече да се тревожиш какво може да направи“. Но не можах да го убия. Станах, обърнах се и побягнах.

След половин час, докато шофирах в мрака и тишината, гневът и възбудата от случилото се започнаха да се уталожват. В главата ми черепът на Младши се пръскаше под ударите на тоягата и преживявах наново удовлетворението, което ми даряваше тази представа. Все едно надушвах урината и вонящия му дъх. Разтреперих се, и то толкова силно, че трябваше да отбия на банкета и да спра.

Какво бях направил току-що? Посред нощ бях отишъл в къщата на един човек, бях го нападнал, заплашил го бях и сега си фантазирах как го убивам.

„Но той се опита да те убие“.

„Това няма значение и ти го знаеш. Ти не си убиец. Защитавал си десетки хора, извършили насилие от глупост, защото са смятали, че това е редно. Бъди разумен“.

Замислих се за погледа му, докато го бях възседнал. Намерението ми беше да го уплаша толкова, че да остави на мира и мен, и семейството ми, но този поглед, този гневен, изпълнен с болка ненормален поглед, ми подсказа, че съм се провалил. Той не се страхуваше от мен. Или ме мразеше прекалено силно, за да се страхува от мен, или просто беше съвсем луд.

— Каролайн беше права — казах на глас. — Ти си по-луд и от него.

23 юни

09:20