— Да, приятел — каза той и продължи да усеща студа дълго след като бяха отминали килията.

Беше случка, която искаше да забрави; не я бе споделял с никого, но си я спомни, когато влезе в стаята под мазето в къщата на Литъл Херинг. Докато оглеждаше наоколо, той беше убеден, че някой е умрял тук. Или поне част от някого.

Вътре имаше стари, захабени походни легла, разпръснати безразборно по неравния под. Метални халки, закрепени в каменната зидария на стените над леглата и в плочите на пода; парче верига, захвърлено небрежно в единия ъгъл. Тясното, прихлупено помещение изглеждаше като част от морето, но не притежаваше неговата свежест, неговата откритост. Човек можеше да чуе водата, да я помирише, но не и да я види — стените я спираха като неизпълнено обещание.

Изриъл погледна Жаклин — тази дребна, мълчалива жена с тъмни очи; тя отвърна дръзко на погледа му с някакъв тъжен стоицизъм, сякаш казваше: Да, толкова беше зле, но и Не, не ме пречупи.

— Беше прав, Лай-мен — каза тя. — Оказа влияние.

После седна на едно от походните легла. Момчето като че ли се шокира и Изриъл се досети защо: самото действие изглеждаше светотатствено, като танц върху надгробна плоча.

Жаклин видя изражението му и каза:

— Няма страшно. Това сега е моята стая.

Тя протегна ръка и Лаймън, когото брадвата ѝ бе оставила сирак, прекоси каменния под и седна до нея. Във въздуха около тях се виеше прах, вдигнат от движенията им. Долу между камъните течеше вода. Жаклин гледаше към стъпалата, водещи нанякъде — накъде? Към някое място, изложено на вълните. Изриъл не можеше да каже със сигурност. Тя обаче знаеше. Очите ѝ го казваха. Сякаш очакваше някой да се появи оттам.

— Тук — каза, сочейки приличното на затворническа килия помещение — за мен беше междинна спирка. От една яхта на друга. След като ме взеха от дома ми, не бях стъпвала на твърда земя, докато не стигнахме до Ню Йорк. Или може би до Ню Джърси. Знам само, че бяхме близо до голям град.

— А къде е домът ти?

Тя като че ли не искаше да му каже.

— Най-общо? — настоя той.

— В Канада.

Доста широко понятие, но на Изриъл му беше все едно.

— На остров — добави тя. — По-хубав от този.

— Добре.

— Баба ми още живее там. Когато майка ми почина, вторият ѝ мъж ни отведе от острова. Това беше… началото на лошите неща.

Тя се спря, за да събере мислите си.

— Двете със сестра ми бяхме превеждани през това ужасно място към други. Разрешаваха ми да я виждам толкова, колкото да се страхувам за нея. Също и на нея. Така беше по-лесно да ни държат под контрол. Разбираш ли?

— Ако едната от вас побегне, другата ще си изпати.

— Да. Така продължи известно време.

Тя погледна към момчето.

— Лаймън — каза Изриъл, — би ли отишъл…

— Не ме е страх да чуя историята — каза Лаймън. — Няма да ме заболи. Разбирам повече, отколкото си мислите. А предпочитам да не разбирах. Освен това няма да се отделя от нея.

Изриъл видя истината, изписана на лицето му.

— Е, добре — каза той. — Да я чуем заедно.

Той се обърна отново към Жаклин:

— Ти си очаквала тази яхта. Наблюдавах те, наблюдавах и нея. Направих ѝ снимка. Гледаше към залеза. Дори не беше вдигнала ръка да закрие очи от слънцето.

Сам не знаеше защо каза това, но то явно оказа въздействие върху Жаклин и на лицето ѝ се появи нещо като усмивка, сякаш споменът бе пробил скръбта ѝ.

— Да — каза тя. — Очаквахме я. Когато всичко свършеше, щяхме да се приберем у дома. Така ни беше обещано. — Тя се спря, после добави: — Но те никога нямаше да го допуснат, нали?

— Какво, по дяволите, се случи там?

Изриъл имаше чувството, че отново вижда салона на яхтата, полирания махагон и снежнобелия килим, и масата с всичките онези кристални чаши за вино. Труповете по пода, кръвта по килима, по стените, в душкабината.

— Някой ден ще го разкажа — промълви тя, сякаш на себе си.

49

Мъжът, задействал плана за убийствата, бе установил контакт с Жаклин пет месеца преди това във Форт Лодърдейл. От една година тя живееше във Флорида и все по-рядко виждаше сестра си. Бяха минали близо четири години, откакто ги бяха отвели от дома им. Всеки път, щом останеше сама, Жаклин рисуваше пейзажи от родния си остров, онова чисто място.

Щом приключеше с някоя картина, я изгаряше или накъсваше на парченца. Това бяха нейните спомени и тя не искаше да се изцапат. Миналото ѝ беше чисто, настоящето — ад, а след неуспешните опити за бягство с Мари не виждаше изход, при който сестра ѝ да остане жива.

На няколко пъти бе обмисляла самоубийство. Спираше я само мисълта за Мари.

— Ако бях сама — каза тя на Изриъл, — щеше да е лесно.

Във Флорида беше зима и Жаклин не бе виждала Мари от седмици — откакто им бяха отпуснали няколко часа заедно на Коледа в един скапан мотел в Маями — когато в живота ѝ се появи мъжът с плана.