Изриъл не отговори. Остана седнал на стола си, докато двамата си тръгваха от дома му, но когато пристъпи към вратата с намерение да я затвори, видя Салазар на малката веранда. Стърлинг крачеше надолу към полицейския катер, който бе привързан до гребната лодка на Изриъл, но Салазар се беше спряла пред вратата и се мъчеше да си запали цигара въпреки вятъра.

Той излезе навън.

— Не си знаел, че Гарднър е прокурорът по делото ти? — попита тя, без да поглежда към него. — Как така не си знаел?

— И аз се питам същото, само че се чудя как и двамата не сме знаели?

Тя запали цигарата, вдиша дима и го изпусна театрално през издадените си устни. Не ѝ се удаваше особено да се преструва на пушачка, не го правеше естествено. Колкото и да се беше владяла по време на разпита, сега имаше стреснат вид. Не биваше да допуснат Стърлинг да види това. Той беше стигнал до пристана, без да се обръща назад. Засега.

— Кофти работа — каза Изриъл.

— Всичко ще е наред.

— Това е мотив. Имате повод да ме подозирате.

— Никой в нищо не те подозира. Стърлинг просто искаше да те поизпоти.

— Този човек иска да ме погребе. А ти знаеш по-добре от когото и да било, че може да го направи. Онова, което започва на острова, не приключва тук, поне доколкото зависи от него. Той може да стигне и по-далече. Ако види възможност, ще се възползва. А ако се почувства застрашен? Ами тогава с мен е свършено.

Забол нос в телефона си на пристана, Стърлинг пращаше съобщение на някого. Салазар дръпна още веднъж от цигарата и се закашля. Звукът привлече вниманието на Стърлинг, който вдигна поглед от дисплея. На Изриъл му се прищя да вземе цигарата на Салазар и да я стъпче. Извърна глава настрани, заразтрива с длан слепоочието си, за да скрие лицето си, и попита шепнешком:

— Какво се е случило на онази яхта?

Салазар се извърна към него, стиснала несръчно цигарата между пръстите си.

— Ти май наистина не знаеш — каза тя.

— Категорично не. Мислех, че ти…

Но тя вече клатеше глава. Двамата стояха един срещу друг и между тях се виеше цигарен дим, примесен с тайни, а Стърлинг Пайк ги наблюдаваше от пристана.

— Всичко ще е наред — повтори тя. — Няма да пострадаш.

— Разбира се — отвърна той с пресъхнала уста. — Къде са жените, Джен? Знаеш ли?

Очите ѝ му отговориха, че няма представа.

Изриъл се хвана за парапета на верандата, за да скрие треперенето на ръцете си.

— Яхтата наблюдаваше ли се от оперативната група?

— Не мога да говоря за…

— Нужно ми е да разбера дали има останал жив, който да потвърди, че не съм бил на борда, когато тези хора са били убити!

— Не знам.

Две тихо изречени думи, които го улучиха в главата като крошета от професионален боксьор — шат! шат! Той усети как краката му омекват, зави му се свят.

Винаги бе вярвал, че Салазар разбира повече, отколкото е склонна да каже. А сега твърдеше, че не знае? Когато приемеш да станеш информатор на някое ченге, му имаш доверие, че владее нещата.

— Никой ли не е наблюдавал яхтата? — прошепна той.

Тя поклати глава. Не откъсваше очи от Стърлинг, който бе прибрал телефона в джоба си и ги гледаше.

— Какво се е случило там? — попита Изриъл.

— Ще разбера.

— Ако някой научи, че работя за теб, ще ме убият. Разбираш ли това? Не става дума да ме вкарат обратно в затвора, не и тук, а направо…

— Ще те опазим чист.

— Салазар…

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Ти просто говори истината. Нищо друго не се иска от теб.

— Това и правя.

— В такъв случай всичко ще е наред — заяви Салазар за трети път, смачка цигарата в парапета на верандата, хвърли фаса в тревата и тръгна към Стърлинг, опитвайки се да прилича на ченге, обзето от съмнения. Изриъл остана на място, като си придаваше уплашен вид.

Което не беше никак трудно.

5

За петте месеца, откакто Лаймън Ранкин и баща му бяха станали единствените жители на Литъл Херинг, Лаймън бе чувал шума на хеликоптер общо три пъти. Всеки път машината беше на Бреговата охрана и той излизаше от къщата си, за да погледне към небето и да помаха. И всеки път се надяваше това да помогне.

Но не помагаше, разбира се. Никой никога не се отбиваше на този малък остров. Докато онази яхта не се разби край него. Поне Лаймън предполагаше, че е станало така. Иначе защо се бяха появили всички онези хеликоптери. Два от тях имаха червено-белите обозначителни знаци на Бреговата охрана. Трети беше тъмнозелен, приличаше на полицейски; скоро към тях се присъединиха и тези на новинарските канали. Това несъмнено беше най-интересното събитие, на което Лаймън бе ставал свидетел, откакто живееха тук, но въпреки това — или може би тъкмо поради това — баща му побесня от гняв.

— Стой вътре и не се показвай, дяволите да те вземат! — излая Кори Ранкин по него.

— Чудя се какво е това — каза Лаймън.

— Богаташи — отвърна Кори, като едва си направи труда да отлепи еднолитровата бутилка бира от устата си. — Нещо около оная идиотска яхта и мога да ти кажа точно колко ми дреме за всичко, свързано с тях. Така че стой вътре и си върши работата.