Читаем Един честен човек полностью

— Не само. Но тази инсталация я направих само със снимки на деца. Там е проблемът. Направих глупав избор. Ако Стърлинг беше влязъл и беше намерил петдесет портрета на стари рибари, загледани в залеза, нямаше пет пари да дава. Вместо това, като последен глупак, аз му дадох мунициите, с които да ме убие. Направих тези снимки, защото, от една страна, ги намирам пълни с надежда, а от друга, защото ми беше нужно да подхранвам легендата, която ти ми измисли. За снимките, които ме караше да правя. Това не беше най-лесната задача.

Извървяха мълчаливо цяла пряка.

— Не трябваше да те карам да ги копираш на хартия — каза тя. — Трябваше да ми ги пращаш в електронен формат и да унищожим…

— За електронен формат ти трябва електричество, рискуваш да те подслушват и да те засекат, че си пишеш с едно ченге. Ти знаеш какво върша и защо го върша. Докато аз не знам нищо освен нарежданията, които си ми дала. Не те моля да ми разкриеш цялата игра, но това ми го дължиш. Мои ли бяха снимките, които липсват от яхтата? — Гласът му беше станал дрезгав.

— Не — отвърна тя. — Не бяха твои. Не мисля, че изобщо имат някакво значение. Били са рамкирани снимки, свалени от стената, вероятно от собственика, вероятно преди месеци. Те са нещо като бележка под линия в полицейския рапорт, но не и повод Стърлинг да ти диша във врата.

Той усети как дробовете му се поразтвориха.

— Казвала ли си на някого за мен?

— Не.

— На никого? Дори на работната си група?

Тя извърна лице встрани.

— Не, Изриъл. Но не съм сигурна още колко време мога да го запазя в тайна.

Дробовете му отново се запечатаха херметично.

— Не си сигурна?! Салазар, ако хората на онзи остров научат, че сътруднича на полицията, ще ме убият.

— Правя каквото мога.

— Каквото можеш…

Тя се извърна рязко към него.

— Седем души са убити! Нещата се изплъзват от моя контрол, не го ли виждаш?

Той имаше нужда от нейната увереност. Вместо това беше ужасно да види страха в очите ѝ.

— Когато ти казах, че ще помагам… — започна той, но тя вече клатеше глава.

— Нямам нужда от опреснителен курс по условията на сътрудничеството ни. Казвам ти, че светът се е променил.

— Знаеш ли какво е станало с жените? — попита той.

Единственият отговор беше тракането на токчетата ѝ по тротоара. Изриъл не беше изненадан, а вбесен. Знаеше, че тя не би могла да споделя всичко със своя информатор, но точно сега той имаше нужда да сподели някаква информация с него. Не притежаваше нищо от влиянието ѝ, а носеше целия риск.

„Ще бъдеш звездата в тези истории“, беше му казал Карузо.

— Познаваш ли човек на име Джей Ар Карузо? — попита Изриъл.

— Не. Кой е той?

— Твърди, че е частен детектив. Появи се на острова с реактивен самолет, пилотиран от мъже с военни униформи, и каза, че работи за семейството на една от жертвите, не уточни коя, после ме предупреди да чакам заповед за претърсване на имота ми и предложи да ми помогне.

Бяха стигнали до кръстовище и чакаха светофарът да светне зелено.

— Как да ти помогне? — попита Салазар.

— Да ми измисли история.

— Каква история?

— Такава, която да сложи бърз край на разследването. Изнесе ми цяла лекция за Джак Руби и Лий Харви Осуалд.

Тя се облещи насреща му.

— И аз реагирах по същия начин — каза той. — Човекът ми предлага помощ, като сравнява това тук с убийството на Кенеди, хич не се шегувам. Разпитва ме за Стърлинг, за теб и за предсрочното ми освобождаване.

— По дяволите! И ти какво му каза?

— Нищо. Слязох от самолета, отидох вкъщи и заварих теб със заповедта в ръка. — Той погледна към кръстовището и видя, че са изтървали зеления светофар. Пресегна се и натисна бутона за пешеходци, докато колите се точеха пред тях. — Военни пилоти. Кой, по дяволите, ги е пратил тук?

— Откъде знаеш, че са били военни?

— Видях униформите им.

— От Военновъздушните сили ли бяха?

— Мисля, че да.

— Но не си сигурен. Може да са били от Националната гвардия или нещо такова.

— Да, това много ме успокоява. Аз съм или Джак Руби, или Лий Харви Осуалд, а разни хора се опитват да ме сплашат, като ми пращат ту Военновъздушните сили, ту Националната гвардия.

Пред тях шосе №1 беше задръстено от коли, туристите пътуваха към крайбрежието, а местните хора се прибираха от работа. Вляво се виждаше пристанището. Изриъл разполагаше само с двайсет минути, за да хване единствения ферибот, с който да се върне на острова. Сам. Самотата вече не му се струваше привлекателна.

— Кой има полза? — попита той.

— От какво?

— Там са загинали двама кандидат-сенатори. Съперници. Кой ще извлече полза от смъртта им?

— Не знам. Това е извън моята компетентност.

Изриъл не можеше да не се сети отново за Карузо, който изглеждаше така дълбоко замесен.

— Салазар — каза той, — открий кои са били онези жени. Истинските им имена, кой ги е довел, кой ги е извел.

— Те бяха твои контакти. Никога не съм имала възможност да разменя и дума с тях.

— Остави това! — каза сопнато той. — Те трябваше да са твои източници. Разговарях с тях в услуга на твоето разследване.