— Питаш ме дали познавам един от прокурорите в моя окръг? — Гласът на Стърлинг беше нисък и заплашителен. — Или се опитваш да намекнеш нещо още по-глупаво?

Изриъл погледна към Салазар, после отмести очи встрани.

— Искам да кажа, че това е малка общност, всички се срещаме помежду си, а аз съм единственият, който е обект на тормоз.

— Тормоз. Вечната жертва.

Салазар се покашля и каза:

— От името на щатската полиция, чиято юрисдикция се простира далече извън пределите на този остров, мога да ви уверя, господин Пайк, че или ще изземем всички тези снимки още сега, или ще запечатаме имота за дълго време. Това са единствените два начина, по които може да приключи тази история.

Каза го с пресилена твърдост, за да направи удоволствие на Стърлинг, но Изриъл чу подтекста: Ти избираш. Или това място минава под негово владение, или изземва снимките.

— Тази вечер заключвам вратата — каза Изриъл. — Тук няма доказателства за вас и да пукна, ако ви оставя да си влизате и излизате, когато пожелаете.

— Е, добре — каза доволно Стърлинг. — В такъв случай ще изземем снимките. Салазар, искаш ли да съставиш опис?

— Нито една от тези снимки не е от яхтата — каза Изриъл. — Губиш си времето, а на мен изобщо не ми пука. Дори не се опитваш да се преструваш на истински полицай.

— Защо правиш толкова много снимки на деца, Из?

Изриъл извърна поглед встрани.

— Искам адвокат. Веднага.

— Защо?

— Защото това е мое право.

— Ама разбира се. А когато си намериш, кажи му, че тези снимки са у нас — това пък е наше право. Освен това ще трябва да уведомя родителите, разбира се. Тези деца са непълнолетни, а аз съм попаднал на снимките им, докато съм разследвал убийство.

Изриъл го изгледа гневно.

— Искаш да бъда прогонен от дома си, така ли? Да изпратиш местните при мен с вили и факли?

— Домът не е твой — каза с удебелен глас Стърлинг. — Никой не те е канил да се връщаш тук.

След което му обърна гръб и започна да дава указания на униформените как да изнесат снимките от цеха.

С облечени в ръкавици ръце те си подаваха един по един капаните и започнаха да ги струпват извън сградата, където вече се беше събрала тълпа от зяпачи, и по някакъв ужасен начин това напомни на Изриъл за Деня на капана. Само че, вместо да качват капаните на лодките, тези хора строяха стени около него, високи и плътни стени, от които нямаше измъкване.

16

Лаймън трябваше да изчака още час, докато водата спаднеше достатъчно, за да стигне от Литъл Херинг до Салвейшън Пойнт. Премина тичешком разстоянието от близо километър, скачайки умело от мокър камък на мокър камък; тренираните му стъпала уцелваха безпогрешно равните места, където можеха да намерят опора. Макар в голямата си част провлакът между двата острова да беше от естествени скали, отгоре беше добавен слой камъни от времето, когато Литъл Херинг бе служил за каменна кариера. Огромните плочи, откъртени от кариерата, образуваха вълнолом.

Бягане по плочите — така наричаха местните този начин да се стигне пеша до острова. А Лаймън можеше да бяга по плочите по-добре от всеки друг. Което не беше толкова лесно, защото те бяха неравни и хлъзгави. Той бе виждал туристи да се пробват в това начинание и им се присмиваше мълчаливо, когато се хлъзгаха, драпаха на четири крака или се държаха уплашено за ръце.

Когато при отлив водата спаднеше, наклонените каменни плочи се показваха на повърхността. Обикновено той изчакваше да се подаде и долният слой скали, а в това време плочите да изсъхнат, но днес бързаше, така че още щом във водата се очерта пътека, тръгна по нея. Този ден нямаше нужда да бяга; правеше го, за да се упражнява.

И за удоволствие. Лаймън обожаваше бягането по плочите.

Първите крачки бяха лесни, тогава все още имаше възможност да се върне назад. Навлезеше ли на трийсетина метра навътре обаче, каменните плочи ставаха по-наклонени и човек внезапно си даваше сметка колко са хлъзгави. Дълги, оплетени стебла на водорасли дебнеха като пипала на октопод да го препънат, сякаш ходеше през минно поле; една погрешна стъпка щеше да го запрати по гръб във водата. След петдесетата крачка сушата изчезваше от периферното зрение и океанът ставаше някак по-голям. От този момент нататък Лаймън вече виждаше туристите да се обръщат и да поемат бързо назад, сякаш внезапно припомнили си за важна среща. Той ги разбираше. Океанът не изглежда толкова страховит, докато имаш възможност да избягаш. Но когато те обкръжи отвсякъде, в мозъка ти се прокрадва някаква първично усещане за мощ дори при леко вълнение; припомняш си за всички удавници, останали завинаги под водата, и си даваш сметка, че ти може да си следващият.