Читаем Един честен човек полностью

— Виж — продължи Лаймън. — Ти си в моето скривалище. Имай ми доверие, не искам други да го открият. На мен то ми трябва повече, отколкото на теб.

Тя се изсмя; звукът накара космите по тила му да се изправят. Но поне го слушаше какво ѝ говори.

— Ако открият мен, ще открият и теб — каза той. — Но аз ще се върна. Няма да кажа на никого.

Черните безизразни очи не го изпускаха. Тя навлажни устни. Погледна към вратата. Мислеше.

— Един час — каза Лаймън. — След един час ще се върна и ще нося лед за краката ти.

Все още нямаше отговор.

— Виж — каза той, — ще те крия. Аз съм честен. Обещавам ти.

Но дали тя щеше да му повярва? Всеки можеше да каже, че е честен. Лаймън бръкна в джоба си и извади комбинираното ножче, най-ценната си вещ. Когато го видя, тя се надигна на стола, жилавите като въжета мускули се стегнаха под кожата на ръката, с която стискаше брадвата. Той ѝ подаде ножчето. Тя го гледаше неразбиращо.

— Много ми е скъпо — каза той. — Така че го вземи, а аз ще се върна да си го прибера. Това е доказателството ми.

Погледът ѝ в този момент го изплаши едва ли не повече от брадвата. В очите ѝ имаше някаква особена благост, която му напомни как го гледаше майка му преди толкова години. За Лаймън всяко благо лице беше спомен от далечното минало. Жената сложи длан върху ръката му и отблъсна ножчето. Допирът на дланта ѝ беше нежен, сякаш в другата си ръка не държеше брадва.

— Един час — каза тя.

Лаймън издиша от дълбините на диафрагмата си.

— Един час — обеща той.

Когато се промуши иззад шперплата, покриващ входа, и вдиша чистия въздух, трябваше да изпита прилив на въодушевление, че се е измъкнал оттам. Защо изобщо да мисли за връщане на това място?

Стъпалата ѝ, припомни си той, докато подтичваше към къщи.

Стъпалата ѝ го караха да се чувства ужасно. Знаеше какво е да се криеш, знаеше и какво е да изпитваш болка. Най-малкото, което можеше да направи за нея, бе да ѝ донесе лед.

Завари баща си на кухненската маса пред кен с енергийна напитка „Монстър“ за изтрезняване. Той го погледна със светлосините си очи, приличащи на люспи оцелял до пролетта лед. Лицето му беше слабо и изпито, но докато от пиенето костите около очите и скулите му се бяха изострили, под гушата му се бе натрупала лой, сякаш плътта му се топеше. По същия начин широките му рамене се бяха прегърбили, някога стегнатите мускули на гръдния кош висяха отпуснато, а над колана му преливаше бирен корем. Жестокостта беше като земното притегляне, дърпаше човека надолу.

— Къде си бил цяла нощ, дяволите да те вземат? — Това прозвуча така, сякаш гласните струни на баща му бяха прегорели. Сутрин беше зъл, но не чак дотам, че да налита на бой. В много редки случаи изглеждаше едва ли не обзет от разкаяние и изпод проклетията му прозираше тъга. Лаймън си казваше, че това се дължи по-скоро на главоболието и киселините в стомаха му, отколкото на страха му и синините, които бе оставил в душата и по тялото на сина си.

— Горе. Бях в стаята си.

— Глупости. Снощи избяга и не се върна. Къде беше?

— В стаята си — повтори Лаймън, като го гледаше в очите. — Останах вън, на двора, чаках да изпаднеш… — той се спря, когато Кори понечи да се надигне на стола си — … да заспиш. После влязох и се качих горе.

— А, така ли? И къде бях заспал, умнико?

— На пода — отвърна Лаймън без колебание и без да отмества поглед встрани.

Баща му изръмжа и пръв отмести поглед от него и Лаймън установи със смесица от отвращение и облекчение, че е повярвал на лъжата му.

— Като се върна, искам да те заваря тук, в кухнята — каза баща му. — Днес ще работя за оня дърт перко Лари Толанд, ще фугираме къщата на някакъв богат задник и проклет да съм, ако почна аз да приготвям вечеря на кучи син като теб, когато съм се убил от работа. Трябва и ти да вършиш нещо в тоя дом.

Лаймън гледаше към петното на стената, където запратеното предишната вечер кенче с бира за малко се бе разминало с главата му. Помисли си за къщата на Дуейн Пърсел, където старата, износена дограма блестеше от чистота, а стъклата бяха толкова прозрачни, че почти не се виждаха.

— Ще направя сандвичи — каза той.

Кори изръмжа.

— Ще видиш. Ще станат хубави — увери го Лаймън, прибавяйки достатъчно умолителен хленч в тона си, за да прозвучи убедително. Както бе звучал навремето, когато още се надяваше, че има шанс да надделее, да намери подходящия подход или аргумент, изражение или звук, за да измъкне баща си от черупката му и да го съживи, нещо като лекарството срещу алкохолизъм на Доктор Франкенщайн. — Ще направя сандвичи и като се върнеш, ще са готови, за да можеш да си починеш, след като цял ден си работил.

Позната реч. Не беше ли чувал и майка си да произнася тези или подобни думи? Може би.

Баща му отново изръмжа и Лаймън се досети защо: беше вече гладен, но и достатъчно много го болеше главата, за да си направи труда да приготвя храна. Освен това в къщата нямаше кой знае какво за ядене. Което водеше към следващата стъпка.

— Ще ми трябват само малко пари, за да ида до магазина да купя хляб и месо.

— Да бе, трябвали му пари. Същият си като майка си, курвата.