Лаймън откачи чантата от клона и се изкатери по една полегата канара, от която морето се виждаше по-добре. Полицейската моторница се движеше успоредно на вълнолома. Приливът настъпваше, но водата не беше достигнала максималното си равнище. Ако беше достатъчно бърз, може би щеше да успее да ѝ хвърли парите.

Той се затича.

Хукна към плочите с леки, плавни крачки, достатъчно бързо, но не с всички сили. Тичайки, се оглеждаше за нея, като се питаше дали ще го забележи, или ще гледа само пред себе си. Секира управляваше лодката и беше с гръб към него, една сянка сред останалите сенки наоколо.

Лаймън беше достатъчно бърз, за да се приближи дотолкова, че тя да го чуе, но проблемът идваше от прилива. Водата се бе вдигнала почти докрай и вече покриваше големи участъци от вълнолома. Знаеше от опит, че скалните плочи са потопени само на около педя под повърхността, но той няма да ги вижда отгоре. Трябваше да разчита на усета на стъпалата си, за да ги открие, и да е готов да се измокри, да се подхлъзне. А ако се подхлъзнеше по тези скали по време на прилив, спокойно можеше да се сбогува с този свят.

Полицейската моторница се беше наклонила на една страна близо до вълнолома, завивайки към открито море. След петнайсетина метра щеше да започне да се отдалечава от сушата и да поеме курс към онзи безименен остров. Към нейния дом. Тя може би щеше да го чуе, ако ѝ извикаше, но това въобще не беше сигурно сред вятъра и плющящия дъжд.

Той погледна напред, към плочите, от които бяха останали няколко островчета негостоприемна, мрачна скала, едва-едва подаващи се над водата. Някъде под нея обаче равната им повърхност очакваше стъпките му. Той знаеше това. Стъпалата му го знаеха.

Премина в спринт.

Очакваше да стъпи на пет сухи камъка, преди да нагази във водата. Стъпи на шест и последният неочакван подарък му даде допълнителна увереност да се забърза още повече, когато левият му крак джапна във водата и улучи седмия камък. Ребрата и рамото го боляха, но мускулите на краката му бяха достатъчно силни, а стъпалата го държаха здраво. Осем камъка, девет, десет, единайсет. Водата вече беше достатъчно дълбока, за да оказва съпротивление, теглеше краката му надолу, карайки глезените му да пулсират. Той продължаваше да джапа напред. Дванайсет камъка, тринайсет, четиринайсет, петнайсет. Водата стигаше до над глезените му, принуждаваше го да напряга цялото си тяло, за да вади стъпалата си над повърхността, а морето се мъчеше да ги засмуче обратно, сякаш вбесено, че изобщо се опитва да се отскубне от него.

Двайсет. Той вече газеше надълбоко и хвърляше пръски встрани, но продължаваше да напредва. Вдигаше високо колене и пореше водата. Двайсет и пет. Трийсет.

Хвърли поглед вдясно и видя лодката, която приближаваше до високата купчина камъни, която оставаше над водата дори при пълен прилив. Най-високата точка на вълнолома. Беше идеалното място за сбогуване, но той бе изчакал твърде дълго. Щяха да му трябват крила, за да стигне до тази купчина сега. Невъзможно.

Без малко не спря да тича, когато тази дума — невъзможно — изпълни съзнанието и душата му. Не беше честно, като си помислеше за всички неща, които бяха невъзможни, и за онези, които не бяха. Майка му го бе изоставила с един жесток баща, което само по себе си би трябвало да е невъзможно, но се бе случило. Баща му го бе запратил в стената, после бе пристъпил към него, за да го убие, което също би трябвало да е невъзможно, но и то се бе случило. Не биваше само лошите неща да са възможни в този живот. След като всички тези невъзможни неща се бяха случили, защо да е невъзможно едно момче да лети?

Лаймън се затича към високите сухи скали.

Една вълна от следата на лодката го плесна отстрани през бедрата, като едва не го събори във водата, но стъпалата му запазиха сцепление с камъка, сякаш се бяха сраснали с него. Вълната отмина и той се почувства още по-лек, по-бърз и въпреки това напълно стабилен. Плочите бяха писта, а Лаймън беше излитащ реактивен самолет.

Погледна още веднъж надясно. Лодката беше непосредствено под него, обърнала нос на север към океана. Сенките на нея се раздвижиха. Стори му се, че Секира се е обърнала и гледа към него, но не беше сигурен.

И тогава гласът ѝ го намери в тъмното, една-единствена дума, която прозвуча като две:

— Лай-мен!

Тя го бе потърсила с поглед. И го бе открила в нощта.

Той гледаше надолу към нея, докато лодката се полюляваше на вълните.

— Сбогом — извика към вятъра и дъжда.

И скочи.

60

Изриъл видя момчето да скача и чу как Салазар си пое шумно въздух, очаквайки катастрофа.

Тя обаче не бе виждала преди Лаймън да тича. Не го бе наблюдавала как преодолява земното притегляне.

Имаше един миг, в най-високата точка на скока му, когато лодката едновременно изглеждаше твърде далече и сякаш се движеше в грешната посока. Един кратък миг, в който изглеждаше несъмнено, че момчето в най-добрия случай ще падне във водата, а в най-лошия ще се удари в парапета, както Стърлинг, преди да потъне.