— Я чакай — провикна се след нея Едуард. Бе излязъл от банята. — Пак се увлякох. Извинявай. Вместо да ти подвиквам, трябваше да ти благодаря. Наистина съм ти признателен, че за нула време успя да приготвиш вечеря за всички. Беше безупречна, всички останаха много доволни. Имахме нужда от такова разведряване.

— Благодаря ти — Ким се усмихна малко насила. — Опитвам се да помогна, доколкото мога. Знам колко ти е напрегнато.

— Успяхме да умилостивим Стантън, дано занапред бъде малко по-спокойно — каза ученият. — Сега вече мога да се съсредоточа върху лекарството и „Харвард“.

КРАЯТ НА СЕПТЕМВРИ, 1994 ГОДИНА

Очакванията на Ким, че след всички трусове отношенията между нея и Едуард най-после се оправят, много бързо започнаха да се топят. През седмицата двамата почти не се виждаха. Едуард се прибираше посред нощ, когато младата жена вече си бе легнала, и излизаше още на развиделяване, оставяйки я да спи. Не направи и най-малък опит да се срещнат, макар че Ким непрекъснато му оставяше бележки.

Нямаше връзка с никого в лабораторията и се чувстваше по-откъсната от онова, което ставаше в имението, отколкото в началото на месеца. Дори Бафър се държеше по-отвратително от обикновено — или се зъбеше даже когато тя му поднасяше купичката с храна, или го нямаше никакъв. Налегна я самота. За нейна изненада вече и се ходеше на работа, нещо, което не и се бе случвало никога в края на отпуската. Когато през август бе излязла в почивка, и се струваше, че ще и е много трудно да се върне отново в болницата.

Вече се чувстваше леко потисната и изнервеността и започна да я плаши. Навремето, в началните курсове на колежа, бе страдала от депресия, която едва успя да превъзмогне. От страх да не би симптомите да се възобновят, Ким звънна по телефона на Алис Макмъри, психотерапевтка в болницата, където работеше и тя — беше ходила при нея преди няколко години. Алис се съгласи да и отдели половин час в обедната си почивка на другия ден.

В петък сутринта Ким се чувстваше малко по-бодра — навярно защото смяташе да отскочи до Бостън и мисълта за известно разнообразие при пътуването и действаше добре. Реши да не ходи с колата, а да вземе влака.

Пристигна в Бостън рано. Имаше много време до уречения час, затова отиде пеш от Северната гара до болницата. Есенният ден беше ласкав, с малки бели облачета и грейнало слънце. За разлика от Салем тук дърветата още не бяха започнали да пожълтяват.

Стана и приятно, че е отново тук — особено след като срещна неколцина колеги, похвалили я за слънчевия загар. Усети сигурността на познатата обстановка, опора, която бе и липсвала през последните дни. Тук се чувстваше значима, ценена и на мястото си, а не просто — „приятелката на Едуард“, „домакинята“…

Тя въздъхна и влезе в чакалнята пред кабинета на Алис. Медицинската сестра я нямаше, но с влизането почти на мига вътрешната врата се отвори и лекарката се показа.

— Здравей — каза и тя. — Защо не влизаш? — и тя кимна съм писалището на помощничката си. — Всички са на обяд.

Кабинетът на Алис беше обзаведен пестеливо, но с вкус. Персийският килим, меките фотьойли, палмата до прозореца и окачените по стените гравюри на импресионисти създаваха отпускащ уют.

Самата лекарка беше някак уютна — пълничка, спокойна и сърдечна, тя сякаш излъчваше около себе си доброта. Ким бе чула лично от нея, че цял живот се бе опитвала да отслабне, но без особен успех. Това обаче ни най-малко не съсипваше доброто и настроение и май я правеше още по-добра психоложка, способна да откликва искрено на проблемите на другите.

— Е, с какво мога да ти помогна? — попита Алис, след като се настаниха във фотьойлите.

Ким се впусна да и обяснява сегашния си живот. Опита се да бъде пределно искрена и си призна, че е разочарована, задето нещата не са се развили според очакванията и. Още докато говореше, се усети, че обвинява себе си едва ли не за всичко. Алис също го долови.

— Старата песен на нов глас! — възкликна лекарката, но без укор в гласа.

Сетне разпита що за човек е Едуард и с какво се занимава. Ким се зае да и го описва и начаса усети, че неволно е заела отбранителна позиция — да го защитава и оправдава.

— Не ти ли се струва, че връзката ти с Едуард напомня много на отношенията с твоя баща? — попита психоложката.

Ким се замисли и призна, че онази вечер, когато е готвила вечеря за колегите на Едуард, наистина се е държала, както навремето с баща си.

— Приликата е доста голяма — съгласи се и Алис. — Помня как си споделяла, че преди години си се стремила как ли не да угодиш на баща си. Но както ми се струва, и при двамата работата е над всичко и това измества на заден план личния живот.

— При Едуард това е временно — възрази Ким.

— Сигурна ли си? — усъмни се другата жена. Ким се замисли, после тръсна глава, сякаш да отпъди някакви съмнения: — Човек никога не може да бъде сигурен какво се върти в главата на някой друг.