Читаем Допустим риск полностью

— И как ще разберете? — подхвана пак Стантън, макар че от разговора вече бе получил някаква представа.

Едуард извади от едно чекмедже три пипетки от по един милилитър.

— Някой ще ми прави ли компания? — попита той.

Но Елинор и Стантън си замълчаха.

— Май ви хвана шубето, а? — засмя се ученият. Сетне добави: — Шегувам се. Всъщност исках само да сте с мен, за всеки случай.

Стантън впери в Елинор съвършено кръгли очи.

— Нашият приятел май не е с всичкия си?

Елинор се извърна към своя шеф. Знаеше прекрасно, че си е съвсем нормален, а колкото до биохимията, нямаше равен.

— Убеден си, че е безопасно, нали?

— Не е по-опасно, отколкото да дръпнеш два-три пъти от цигара с марихуана — успокои я той. — Един милилитър съдържа най-много няколко милионни от грама. Освен това вече опитах сравнително груб екстракт и не ми стана нищо. Дори ми беше приятно. А тези проби са относително чисти.

— Добре тогава! — рече асистентката. — Дай ми една от пипетките.

— Сигурна ли си? — попита Едуард. — Никой не те кара. Нямам нищо против да пробвам и с трите.

— Сигурна съм — увери го жената и взе пипетката.

— А ти, Стантън? — рече ученият. — Сега ти е паднало да участваш в правенето на истинска наука. Освен това, ако искаш да ти прочета проспекта, и ти можеш да ми направиш услуга.

— Щом вие, откачалки такива, смятате, че е безопасно, и аз ще се престраша — рече от немай-къде Стантън. — Но ти, мой човек, не си прави оглушки, прочети най-после проспекта, инак ще си имаш вземане-даване с моите хора от мафията в Норт Енд. Той взе последната пипетка.

— Всеки да си избере отровата — махна Едуард към стъклениците.

— Кажеш ли го още веднъж, и се отказвам! — отсече приятелят му.

Едуард се засмя. Беше му забавно да гледа как Стантън си умира от притеснение. Прекалено често бе ставало обратното. Стантън остави Елинор да си избере стъкленица, после взе една от оставащите две.

— Тази работа ми прилича на фармакологична руска рулетка — отбеляза кисело той.

Асистентката се засмя и каза на Стантън, че е прекалено умен, за да не си вреди.

— Да, да, ако бях чак толкова умен, нямаше да се свързвам с чалнати като вас!

— Дамите са първи — подкани Едуард.

Елинор напълни пипетката и капна милилитър върху езика си. Едуард и каза да изпие чаша вода. Двамата мъже я загледаха. Всички мълчаха. Минаха няколко минути. Накрая младата жена вдигна рамене.

— Нищо — оповести тя. — Само дето пулсът ми е малко ускорен.

— Това е от уплахата — каза Стантън.

— Ти си — подкани Едуард и махна към приятеля си. Той напълни пипетката.

— Принуждаваш ме да върша престъпления! Правя саможертва за да те склоня да участваш в научния съвет — завайка се Стантън.

Капна си от течността върху езика и я преглътна с вода.

— Горчи — отбеляза. — Но инак не чувствам нищо.

— Почакай още малко да се разнесе в кръвта — рече Едуард.

И той напълни пипетката. Вече се съмняваше и се питаше дали в грубия екстракт не е имало някакви други разтворими съединения, причинили психеделичната реакция.

— Като че ли ми се мае главата — обади се Стантън плахо.

— Чудесно — каза Едуард — опасенията му се разсеяха. Спомни си, че световъртежът е бил първият симптом, предизвикан от грубия екстракт. — Нещо друго?

Изведнъж Стантън се напрегна, свъси се и завъртя бързо очи, сякаш оглеждаше помещението.

— Какво виждащ? — попита Едуард.

— Цветове! — отвърна приятелят му. — Виждам мърдащи цветове.

Започна да ги описва по-подробно, после обаче млъкна насред изречението и изкрещя от ужас. Скочи като ужилен и захвана да бърше трескаво ръцете си.

— Какво ти става? — поинтересува се ученият.

— Хапят ме насекоми! — извика Стантън и продължи да гони въображаемите гадинки, докато не започна да се задушава.

— Сега какво става? — не го оставяше на мира Едуард.

— Усещам тежест в гърдите. Не мога да преглъщам.

Едуард се пресегна и го стисна за ръката. Елинор грабна телефонната слушалка и понечи да набере някакъв номер, но шефът и я спря с жест, че всичко е наред. В следващия миг Стантън се успокои. Затвори очи, върху лицето му се разля блажена усмивка. Едуард му помогна да отстъпи крачка назад и да седне на стола.

Стантън отговаряше на въпросите му бавно и без желание. Обясни, че бил зает и не искал да го безпокоят. Щом го попитаха с какво толкова е зает, отсече:

— С разни неща.

След двайсетина минути усмивката му помръкна. Известно време той сякаш бе потънал в унес, после отвори бавно очи. Първото, което направи, бе да преглътне.

— Устата ми е като пустинята Гоби — каза Стантън. — Жаден съм.

Едуард му наля чаша вода и му я подаде. Той я изгълта на един дъх и си пое дълбоко въздух.

— Последните две-три минути бяха голямо изживяване — поклати глава Стантън. — Беше доста забавно.

— Какви ти две-три минути, минаха цели двайсет! — поправи го ученият.

— Наистина ли? — учуди се другият мъж.

— Как си?

— Невероятно спокоен — отвърна Стантън.

— Имаше ли някакво просветление — нещо като ясновидството при медиумите? — поинтересува се Едуард.

— Добре го описа — съгласи се приятелят му. — Сякаш мога да си спомня, каквото поискам с поразителна острота.