ПЕТЪК, 19 МАЙ 1995 ГОДИНА

Ким спря и погледна фасадата на новата тухлена сграда, накъдето беше тръгнала. Точно над входа имаше дълга плоча от бял мрамор, върху която пишеше „ФАРМАЦЕВТИЧНА ФИРМА «ОМНИ»“. След всичко, което се беше случило, Ким не знаеше как да погледне на факта, че такава фирма още съществува. Но Стантън бе хвърлил в нея всичките си пари и надали щеше да се откаже току-така.

Ким отвори вратата и влезе. Представи се на пропуска. След няколко минути дойде хубава, строго облечена жена, която я отведе до една от лабораториите.

— След като приключите с посещението, дали ще успеете да намерите изхода? — попита жената.

Ким я увери, че ще се оправи, и и благодари. След като жената се отдалечи, се извърна към вратата на лабораторията и влезе.

От описанието на Стантън беше подготвена за онова, което видя. Вратата водеше не към самата лаборатория, а към нещо като преддверие. Горната половина от стената към лабораторията беше остъклена. Върху стената под стъклото се виждаха бутони за свръзка и врата с месингова дръжка, наподобяваща банкомат.

Там имаше био-медицинска лаборатория, оборудвана по последна дума на техниката — приличаше невероятно много на лабораторията от бившата конюшня в имението.

Следвайки напътствията на Стантън, Ким седна на един стол и натисна червения бутон за повикване върху таблото. Виждаше, че оттатък, в лабораторията работят двама души. Хората явно едва сега я забелязаха и трепнаха.

Ким на мига усети как я залива състрадание. Едва ги позна: това бяха Едуард и Глория. И двамата бяха жестоко обезобразени от изгарянията. Нямаха и косъмче по главите си. Предстояха им още пластични операции. Движеха се сковано и с длани, по които липсваха пръсти, тикаха пред себе си интравенозни системи. Говореха с дрезгав шепот. Благодариха на Ким, че е дошла да ги види, и съжалиха, че не са в състояние да я разведат из лабораторията, оборудвана така, че въпреки осакатяванията те да могат да работят в нея.

Известно време тримата неловко мълчаха, сетне Ким попита как са със здравето.

— Общо взето, добре сме, като се има предвид какво ни мина през главата — отвърна Едуард. — Най-лошото е, че още получаваме „пристъпи“, въпреки че мозъците ни са напълно изчистени от лекарството „Ултра“.

— Пак ли става, докато спите? — поинтересува се посетителката.

— Не — отговори ученият. — Сега ги получаваме по всяко време, най-неочаквано, както при епилептиците. Добре поне, че дори когато не вземаме нищо за успокоение, продължават най-много половин час.

— Ужасно съжалявам — изрече задавено Ким. Едвам се сдържаше да не даде воля на внезапно обхваналата я тъга. Стоеше пред хора, които си бяха съсипали живота.

— Не ти, а ние трябва да съжаляваме — възрази Едуард.

— Всичко стана по наша вина — въздъхна и Глория. — Не биваше да вземаме лекарството, докато не приключим с всички изследвания на токсичността, но… кой би могъл да предположи…

— И да ги бяхме довели до край, пак нямаше да помогне — възрази Едуард. — И досега при опитите с животни го няма страничното действие, наблюдавано при хората. Всъщност с това, че вземахме лекарството още в началния стадий, вероятно спестихме на мнозина доброволци ужасните изживявания, сполетели нас.

— Да, но имаше и други странични действия — напомни Ким.

— Така е — съгласи се ученият. — Не биваше да подминавам с лека ръка пропаданията в паметта. Лекарството очевидно блокира някои мозъчни дейности.

— Успяхте ли да установите с изследвания на какво се е дължало онова ваше състояние?

— Непосредствено след всеки пристъп се изследваме един друг и благодарение на това разбрахме какъв е механизмът на действие — отговори Глория. — „Ултра“ се трупа в организма до определено равнище, което блокира мозъчния контрол над продълговатия мозък и низшите мозъчни центрове.

— Но защо получавате пристъпи дори сега, когато сте се изчистили от лекарството? — учуди се Ким.

— Точно в това е въпросът! — възкликна Едуард. — Това се мъчим да установим. Търсим начин да преобърнем процеса. — За кратко срещу пристъпите ни помагаше лекарството дилатин. После обаче организмите ни свикнаха с него и сега вече то не ни действа. Ала това, че поне за кратко дилатинът влияеше на процеса, ни вдъхна надежда, че може би ще открием друг препарат, който да му противодейства.

— Изненадана съм, че „Омни“ още съществува — каза Ким, за да смени темата.

— Ние също — призна си Едуард. — Изненадани, но и доволни. Инак нямаше да разполагаме с тази лаборатория и всъщност… дори нямаше да имаме работа. Но Стантън реши да не се отказва и упорството му беше възнаградено. Един от другите алкалоиди в новите гъбички проявява всички свойства на антидепресант, така че успяхме да съберем доста голям капитал.

— Дано поне фирмата да се е отказала от лекарството „Ултра“ — погледна го въпросително Ким.