Читаем Допустим риск полностью

Благодари на Джон и прекоси площадчето, за да стигне в сграда А, постройка в псевдогръцки стил с масивен фронтон, крепен от дорийски колони. След като се представи на пропуска, се качи на петия етаж. Музеят се свеждаше до множество стъклени витринки, долепени до стената вляво. В тях бяха изложени обичайните за такива сбирки допотопни хирургически инструменти, от които би изтръпнал и най-големият стоик, стари снимки и експонати, онагледяващи различни патологични отклонения. Имаше и доста черепи, един, от които с дупка, която започваше от лявата очна кухина и излизаше навръх челото.

— Доста интересен случай — подхвана някой. Ким се извърна и видя мъж, много по-млад, отколкото според нея бяха музейните уредници. — Вие сигурно сте Кимбърли Стюарт. А аз съм Карл Ниболсайн. — Двамата се ръкуваха. — Виждате ли ей онзи шомпол? — продължи Карл и посочи метална пръчка, дълга към метър и половина. — Навремето с такива чудесии са вкарвали барута в пушките. Един прекрасен ден преди стотина години с този шомпол е била пронизана главата на този човек тук. — Уредникът посочи черепа. — Най-изумителното е, че мъжът е прескочил трапа.

— А как се е чувствал? — попита Ким.

— Ако се вярва на очевидците, не особено добре, но кой ще се чувства добре след подобно премеждие? — възкликна Карл.

Посетителката огледа и някои от останалите експонати. В дъното съгледа няколко изложени зад витрините книги.

— Доколкото разбрах, се интересувате от експоната на Рейчъл Бингам — каза уредникът.

— Тук ли е?

— Не.

Ким го погледна, сякаш не го беше чула добре.

— Долу в хранилището е — поясни Карл. — Много рядко някой пита за него, а не разполагаме с достатъчно място, за да изложим всичко. Искате ли да го видите?

— Непременно! — кимна младата жена.

Слязоха с асансьора в приземието и тръгнаха по приличен на лабиринт коридор, по който Ким би предпочела да не се връща сама. Карл отвори тежка стоманена врата. Пресегна се и включи осветлението: няколко голи електрически крушки.

Помещението беше задръстено със старовремски стъклени витрини.

— Извинявайте за хаоса тук — подхвана пак уредникът. — Доста прашно е. Рядко някой слиза в хранилището.

Ким последва мъжа, който я поведе сред шкафовете и витрините. Докато минаваха покрай тях, младата жена видя какви ли не кости, инструменти, стъкленици с органи. По едно време уредникът спря. Ким застана зад него. Той се дръпна и бръкна във витрината отпред.

Ким отскочи, ужасена и погнусена. В спешната хирургия бе виждала какво ли не, но това… Изобщо не бе подготвена за такава разтърсваща гледка. В голямата стъкленица, пълна с мътен консервант, плуваше сгърчен четири-петмесечен зародиш, с вид на чудовище от налудничав кошмар.

Карл не забеляза реакцията на посетителката и отвори витрината. Пресегна се и притегли тежката стъкленица, при което съдържанието и затанцува гротескно и из течността заплаваха едри парцали като в онези детски играчки, в които, тръснеш ли ги, започва да се сипе сняг.

Ким долепи длан до устата си при вида на аненцефалния човешки зародиш без мозък и със сплескан череп. Устата му сякаш беше прикачена към носа. Чертите му бяха обезобразени още повече от това, че бяха долепени до стъклото. Зад огромните, изпъкнали като на жаба очи главата беше плоска и покрита с кичури катраненочерна коса. Голямата челюст беше съвсем несъразмерна спрямо лицето. Късичките горни крайници на зародиша завършваха с прилични на лопати длани с малки пръсти, някои от които слепнали един за друг. Приличаха едва ли не на раздвоено копито. От долния край на туловището започваше дълга опашка като на риба.

— Искате ли да го извадя, за да го занесем на по-силна светлина? — попита уредникът.

— Не! — почти извика Ким.

Вече по-спокойно обясни на Карл, че и тук виждала добре експоната.

Беше наясно как хората от XVII век са гледали на подобни малформации — нищо чудно да са смятали клетото същество за дяволско изчадие. Беше виждала дърворезби с изображения на дявола от онова време и знаеше, че тогава са си представяли Сатаната тъкмо така.

— Не искате ли поне да обърна стъкленицата, за да видите експоната и от другата страна? — предложи Карл.

— Благодаря, не — отказа и този път младата жена и неволно отстъпи назад — да е по-далеч от изрода.

Сега вече разбираше защо в Юридическия и Богословския факултет не са знаели какво да правят с него. Спомни си и картончето, което Джон Молдейвиън и бе показал в медицинската библиотека — явно на него е пишело не „рядка вещ, завършена през 1691 година“, а „рядка вещ, зачената през 1691 година“!

Спомни си и как в своя дневник Елизабет е изразила загриженост за невинния Йов — жената очевидно не е имала предвид библейския Йов. Знаела е, че чака дете, и вече му е била дала име: Йов. Колко уместно в светлината на трагедията, сполетяла всички!