Читаем Допустим риск полностью

По някое време въпреки неудържимата мощ на хормоните и двамата усетиха, че автомобилът се клати, но не от тях. И двамата вдигнаха едновременно глави и се вторачиха през замъгленото предно стъкло. Вцепениха се от онова, което видяха. Над тях в непрогледния мрак се беше надвесил блед призрак. Каквото и да беше свръхестественото същество, то се блъсна с все сила в стъклото и се търкулна отстрани на колата.

— Господи, какво беше пък това? — изкрещя с цяло гърло Дейв и се замъчи да вдигне панталона си, който се бе смъкнал до средата на бедрата му.

Кристина изписка, както се опитваше да се предпази от мръсната ръка, която се беше провряла през смъкнатото стъкло на прозореца и започна да я скубе.

— Ще те науча аз тебе! — викна и Дейв и забравил за смъкнатите панталони, заудря ръката, промушила се и откъм неговата страна.

Във врата му се забиха нокти, които откъснаха парче от тениската му — по гърба му се плъзна струйка кръв.

Примрял от ужас, Дейв все пак успя да подкара колата. Даде на заден и автомобилът заподскача по бабуните из гробището. Кристина изпищя отново — беше си ударила главата о тавана. Колата се блъсна в един надгробен камък, който климна и се свлече с трясък на земята.

Дейв натисна газта и завъртя волана, понеже мощният двигател бе дал силен тласък на автомобила. Кристина се блъсна о вратата и отхвърча към Дейв. Той успя да я измести тъкмо навреме, за да не се вреже в поредната надгробна плоча.

Запали фаровете и се понесе като хала — взе на две колела острия завой на пътя, който лъкатушеше из гробището. Кристина се бе поокопитила и се разплака.

— Какво беше това? — изкрещя момчето.

— Бяха двама — отвърна тя през сълзи. Излязоха на улицата и Дейв зави към града, като оставяше следи от гуми по асфалта. Кристина продължаваше да хлипа и да подсмърча. Извърна огледалото за обратно виждане към себе си и се взря в него. — Нищо не е останало от прическата ми — приплака тя.

Дейв се пресегна и отново нагласи огледалото така, че да вижда назад. Не ги преследваше никой. Избърса с длан врата си и погледна невярващо кръвта.

— Дяволите да ги вземат! — изруга ядно. — С какво ли бяха облечени?

— Не е ли все едно! — сопна му се момичето.

— Бяха с бели дрехи или нещо от този род — отбеляза Дейв. — Или бяха заметнати с чаршафи. Същински призраци!

— Изобщо не биваше да ходим там — замрънка Кристина. — Знаех си.

— Стига си ми опявала! — скастри я Дейв. — Дрън-дрън, знаела, моля ви се.

— Знаех, и още как! — настоя тя. — Но ти не ме попита.

— Бабини деветини!

— Които и да бяха, очевидно им хлопаше дъската — отсече Кристина.

— Може и да си права — съгласи се Дейв. — Ами ако са избягали от болницата в Данвърс? Но тогава как са се добрали чак до гробищата „Грийнлон“?

Кристина долепи длан до устата си и смутолеви:

— Гади ми се, ще повърна.

Дейв удари рязко спирачките и отби към бордюра. Кристина отвори вратата и повърна на улицата. Момчето се замоли наум да не му е изцапала колата. Кристина се облегна, отпусна глава и затвори очи.

— Искам да си ида вкъщи — примоли се жално тя.

— Ей сега — отвърна с готовност Дейв и подкара.

— Няма да казваме на никого — рече Кристина. — Ако майка и татко научат, ще ми забранят да излизам половин година.

— Добре, няма да казваме — съгласи се момчето.

— Обещаваш ли?

— Разбира се, че обещавам, не се безпокой.

След като зави по улицата на Кристина, Дейв угаси отново фаровете. Спря през няколко къщи от нейната. Надяваше се тя да не очаква да я целуне и се зарадва, когато момичето направо си слезе.

— Обеща, нали — напомни му то.

— Не се притеснявай, де — каза Дейв.

Кристина притича през тревата и се скри зад същия жив плет, откъдето беше изскочила.

Дейв спря под една от уличните лампи наблизо и огледа колата. Отзад багажникът беше нащърбен там, където се бе ударил о надгробния камък, но не беше болка за умиране. Момчето заобиколи автомобила, огледа го отстрани и мина отпред. Поободри се — всичко изглеждаше наред. Точно тогава забеляза, че чистачката откъм седалката до шофьора я няма.

Стисна зъби и изруга едва чуто. Ама че нощ! На всичкото отгоре не беше получил нищо. Качи се отново зад волана и се запита дали ще успее да събуди Джордж, най-добрия си приятел. Изгаряше от нетърпение да му разкаже какво се е случило. Беше голяма страхотия, сякаш е от стар филм на ужасите. Дейв дори беше благодарен, че чистачката я няма — инак Джордж за нищо на света не би му повярвал.

Ким беше взела хапчето ксанакс към един и половина след полунощ, затова на другата сутрин се успа, а когато стана, беше леко замаяна.

До обед подготви бялата престилка, с която щеше да иде на работа в понеделник. Бе изумена, че чака с нетърпение отпускът и да свърши. И то не само заради все по-голямата и тревога за лабораторията и онова, което се разиграваше в нея. През последния половин месец и втръсна от откъснатия самотен живот, който водеше в Салем.