Читаем Дарвиния полностью

— Колкото и да ви се струва странно, може да се окаже далечен роднина на английския мак. Но тези цветя са мъжки, господин Лоу. А щом е така, можем ли изобщо да ги наричаме цветя, според нашите представи? Не са ли само конци, потопени в мед? Един огромен пестик с ресничеста структура, пренасящ мъжките полени до плодника. Насекомите се улавят в него и после отнасят прашеца. Често срещан модел в Дарвиния и непознат сред земните растения. Физическото сходство, макар и налице, е случайно. Сякаш един и същи процес на еволюцията е преминал по различни пътища — като тази река, която прилича най-общо на Рейн, но не и в подробностите. Тя извършва водосбора от планините и отнася водата в океана, но извивките и меандрите й са непредсказуеми.

„И има водовъртежи — помисли си Гилфорд. — И бързеи.“ Макар че поне досега реката изглеждаше спокойна. Дали реката на еволюцията криеше подобни опасности?

Съливан, Джилвани, Финч и Робинсън бяха най-активни през деня — Дигби, готвачът на експедицията, ги наричаше „Растения и мравки, камъни и кости“. Нощта бе активен период за Кек, Тъкман и Бърки, астрономи и навигатори, с техните секстанти, звезди и озарени от фенери карти. Гилфорд обичаше да пита Кек къде точно се намира експедицията, защото отговорите му бяха невероятно странни и интересни: „Навлизаме в залива на Кьолн и скоро трябва да видим Дюселдорф, ако светът не се е преобърнал наопаки.“

Съливан смята, че наличието на въглища е още едно доказателство за древния произход на Дарвиния, стратегическо следствие от издигането на Рейнското плато през терциера. Въпросът, според него, е дали дарвинианската геоложка структура е идентична с тази на Земята, или сходството е само повърхностно, но с огромни различия при по-внимателно изучаване — което може да повлияе върху прекосяването на Алпите, ако се окаже, че известните ни проходи са затворени.

Гилфорд знаеше, че това лениво и безметежно плаване по реката няма да продължи безкрайно — с добре зареден с храни трюм и дълги дни, през които да снима с фотоапарата различни дървета по брега, а нощем да се любува на ярките звезди. С навлизането в горната част на реката бреговете ставаха все по-стръмни, понякога дори отвесни и Гилфорд лесно можеше да си представи как е изглеждала тук старата Европа, със своите изчезнали замъци („Ебербах — добавяше в такъв момент Кек, — Маркбург, Кайзерпфалц…“) и мускулести тевтонци с шипове и пискюли на шлемовете.

Но това не беше старата Европа и доказателствата се виждаха навсякъде: шипести риби, щъкащи в плитчините, дъбо-борове, от които полъхва странният мирис на канела (нито дъбове, нито борове, а високи дървета, чиито клони се подреждат като спираловидни тераси), нощни крясъци на още неназовани животни. Но и тук вече имаше хора — на места по брега бяха оставени салове за пресичане на реката, мяркаха се отделни къщурки, над които се виеше дим, виждаха се рибарски мрежи, но всичко това очевидно бе съвсем отскоро.