Читаем Бурът ван хет Рур полностью

Видях и чух, че бях попаднал в религиозен и благочестив дом и много съжалявах, че се налагаше да смутя обучението. Митие не беше забелязала идването ми и донякъде се смути, когато се появих от храстите и я помолих да отиде при майка си.

След като разпусна децата, аз тръгнах с нея обратно. Откъм фасадата на главната постройка видях две кожи от диви котки, които, опънати на рамка, висяха под един прозорец.

— Изглежда тези животни се срещат често тук — подметнах аз.

Тя кимна и каза:

— В гората ги има много и не е съвсем безопасно да стреляш по тях. Първата котка, улучена от мен, ме подреди твърде зле, защото успях само да я раня и ако не носех ножа си, може би сега нямаше да съм жива.

Погледнах я учудено.

— Умееш да си служиш и с пушка, така ли? — попитах я.

— Ян ме научи, понеже смята, че в тази страна е от голяма полза, ако жените и девойките също могат да използват оръжията.

— Къде се намира гората?

— Изкачиш ли се нагоре по долината, прехвърлиш ли после дясната височина, веднага ще я видиш.

В онези райони горите са рядкост и тъй като в момента нямах никаква работа, аз повиках моя кафър, който боязливо стоеше на значително разстояние от леопарда и любопитно наблюдаваше раздразненото животно, вперило в него полузатворените си очи.

— Квамбо, погрижи ли се за конете?

— Кон вече яли и пили вода, менер — отговори ми той. — Квимбо не стоял скръстил ръце и също себе нахранил!

— Тогава приготви оръжията си. Отиваме в гората!

Влязох в стаята, за да взема карабината си и да уведомя жените за моето намерение. Те ме предупредиха да се пазя от отровните змии, от които гъмжало в гората и ми предложиха да взема за водач един хотентот. Отклоних предложението им и излязох от дома.

Квимбо се беше накичил с всичките си оръжия и имаше твърде енергичен и предприемчив вид.

— Менер носят пушка, менер искат стрелят мъртъв. Кво искат менер стрелят мъртъв?

— Слонове — отвърнах му аз най-сериозно. Кафърът направи огромен скок настрани и ме погледна ужасено.

— Слон?… О, менер, ще съм мъртъв и Квимбо също ще съм мъртъв! Слон съм много дебел, слон имат такваз голяма уста.

Той разпери колкото можеше по-широко ръце, за да покаже по-нагледно колко голяма била устата на слона.

— Добре, тогава ще потърсим някой лъв!

При тези думи кафърът замръзна на мястото си от уплаха.

— Менер искат търси лъв? О, о, лъв съм съвсем много по-зъл от слон. Лъв изяждат всички животно и човек, лъв яде Англия, яде Холандия, яде койкойб (Хотентоти Б. нем. изд.), яде кафър, яде менер, ще изядат и Квимбо. Кво да правят Квимбо, ако лъв изгълтат Квимбо? Квимбо иска вземе хубав жена. Квимбо не бива изяден от лъв!

Това бе нещо съвсем ново за мен. Не можех да си представя добрия кафър като достопочтен съпруг и ето защо попитах:

— Какво? Искаш да се жениш ли?

— Квимбо вземе жена!

Кафърът изрече това уверение с изключително самочувствие и с такова изражение, сякаш очакваше от мен най-голяма похвала.

— Тъй! И коя ще вземеш за жена?

— Квимбо вземе хубав Митие!

Замалко да се изсмея. Значи на Митие й беше писано голямото щастие да стане мадам Квимбо!

— Защо точно Митие? — попитах го аз.

— Митие съм бил добър кога Квимбо паднал от кон. Менер Ойс съм искал разреже Квимбо, но Митие съм се страхувал за Квимбо. Затуй Митие ще станат жена на Квимбо.

— Ами ти каза ли го вече на Митие?

— Не. Квимбо не говорят още с Митие.

— А откъде знаеш, че Митие иска да стане твоя жена?

— Квимбо знаят! Митие много искат стане жена на Квимбо, щото Квимбо съм хубав, добър и съм голям и храбър воин!

Това наистина бяха забележителни качества, наличието на които у Квимбо за съжаление ми се струваше твърде въпросително. Но сърце не ми даде да разбия красивите илюзии на хубавия, добър и храбър жених. Ето защо прекъснах този разговор и закрачих напред толкова енергично, че кафърът трябваше да положи големи усилия да не изостане.

Нагоре долината се стесняваше все повече и повече и свършваше точно там където изворът бликаше от земята. Скоро стигнахме до дясното възвишение, зад което съседната планина се издигаше още по-нависоко, и се заизкачвахме по неговия склон. След известно време съзряхме гората, покрила съседната долина, разпростирайки зеления си килим и наляво и надясно, докъдето ни стигаше погледът.

Докато вървяхме ми се стори тук-там да забелязвам следи по които си личеше, че съвсем наскоро насам бе идвал човек. Наистина това не бяха отделни ясно очертани отпечатъци от стъпки, а да не говорим за непрекъсната лесно видима диря, ала все пак от силно и добре тренирано зрение на едно или друго място не можеха да се изплъзнат някои сигурни белези, оставени в едрозърнестия пясък. Макар че не бе изключено въпросният човек да е от фермата, все пак без да имам някакво особено основание тези следи ми се сториха твърде необикновени. Най-сетне след като стигнахме до изцяло камениста почва, те напълно изчезнаха и понеже нямах никакъв повод да ги търся, аз просто ги зарязах.

Озовахме се в гората.