Допиха кафето си и тръгнаха към стола. Бяха сами и ядоха овесени ядки, плодове и кисело мляко — здравословна храна, защото Братята се канеха отново да живеят на свобода. Направиха заедно четири обиколки по двора, бавно, без да пушат, а после се върнаха в стаичката си, за да прекарат остатъка от утрото в размишления.

Горкият Лейк. Той хвърчеше от един щат до друг, следван поне от петдесет души, закъсняваше за три ангажимента едновременно, а дузина помощници му шепнеха на ухото. Този човек нямаше време да помисли за себе си.

Братята от своя страна разполагаха с целия ден и можеха да посвещават часове на мислите и плановете си. Предимството беше на тяхна страна.

26

В Тръмбъл имаше два типа телефони: обезопасени срещу подслушване и необезопасени. На теория всички разговори по необезопасените линии се записваха и проверяваха от малки елфчета, скрити в някаква кабинка, които се занимаваха единствено с прослушването на безброй часове безсмислени приказки. В действителност се записваха само около половината разговори, а едва пет процента се проверяваха от някой служител на затвора. Дори федералното правителство не беше в състояние да наеме достатъчно елфи, които да проверяват всичко.

Наркопласьорите понякога ръководеха бандите си от тези телефони. Мафиотски босове нареждаха на хората си да нанесат удар на някой конкурент. Вероятността да ги хванат беше много малка.

Обезопасените телефони бяха по-малко на брой и по закон не можеха да бъдат подслушвани. От тях затворниците можеха да се обадят само на адвокатите си, а наоколо винаги трябваше да има пазач.

Когато най-сетне дойде редът на Спайсър да използва обезопасен телефон, пазачът беше заминал нанякъде.

— Адвокатска кантора — долетя доста неприветливият глас от свободния свят.

— Обажда се Джо Рой Спайсър от затвора в Тръмбъл. Искам да говоря с Тревър.

— Той спи.

Беше един и половина следобед.

— Ами събудете го тогава, по дяволите — изръмжа Спайсър.

— Почакайте малко.

Джо Рой се огледа и за пореден пътя се запита що за адвокат си бяха намерили.

— Защо се обаждаш? — бяха първите думи на Тревър.

— Няма значение. Размърдай си задника и се захващай за работа. Трябва да се свърши нещо спешно.

Къщата срещу кантората на Тревър вече се беше оживила. Това беше първото обаждане от Тръмбъл.

— И какво е то?

— Искаме да провериш една пощенска кутия. Бързо. Освен това искаме лично да я наблюдаваш. Не си тръгвай, докато не свършиш работата.

— Защо аз?

— Просто го направи, разбираш ли? Това може да се окаже най-големият ни удар.

— Къде е кутията?

— В търговския център „Чеви Чейс“, Мериленд. Запиши си. Ал Кониърс, пощенска кутия 455, „Мейлбокс Америка“, Уестърн Авеню, „Чеви Чейс“. Внимавай, защото този тип има приятели и не е изключено някой друг също да наблюдава кутията. Вземи малко пари и наеми един-двама добри детективи.

— Много съм зает.

— Да бе, извинявай, че те събудих. Размърдай си задника веднага, Тревър. Тръгвай още днес. И не се връщай, докато не разбереш кой е наел кутията.

— Добре де, добре.

Спайсър затвори, а Тревър вдигна краката си обратно на бюрото и сякаш отново задряма. Всъщност обаче той просто разсъждаваше. Миг по-късно изкрещя на Джан да провери кога има полет за Вашингтон.

През четиринайсетгодишната си кариера Клокнър никога не беше виждал толкова много хора да наблюдават как един човек прави толкова малко. Клокнър се обади бързо на Девил в Лангли и всички в къщата се хванаха за работа. Време беше Уес и Чап да излязат на сцената.

Уес пресече улицата и влезе през скърцащата олющена врата на кантората на мистър Тревър Карсън, адвокат. Уес беше с панталон в цвят каки, с плетен пуловер и мокасини на бос крак, така че, когато Джан му хвърли обичайния за нея презрителен поглед, тя не можа да определи дали той е местен жител или турист.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

— Непременно трябва да се срещна с мистър Тревър Карсън — възкликна Уес с отчаян тон.

— Имате ли уговорена среща? — попита тя, сякаш шефът й беше толкова зает, че секретарката трудно можеше да следи разписанието му.

— Не, но работата е спешна.

— Той е много зает — заяви тя.

Уес си представи смеха от другата страна на улицата.

— Моля ви, трябва да говоря с него.

Тя вдигна очи и продължи да упорства.

— За какво става въпрос?

— Току-що погребах жена си — каза той почти разплакан и Джан най-сетне поомекна.

— Съжалявам — отвърна тя. Горкият човек.

— Тя беше убита при катастрофа на магистралата на излизане от Джаксънвил.

Джан се беше изправила и съжаляваше, че няма току-що направено кафе.

— Ужасно съжалявам — каза тя. — Кога стана това?

— Преди дванайсет дни. Един приятел ми препоръча мистър Карсън.

Лош приятел, помисли си Джан.

— Искате ли кафе? — попита тя, докато затваряше шишенцето с лака си. Преди дванайсет дни, помисли си тя. Като всички добри секретарки на адвокати тя четеше вестниците и следеше за катастрофи. Кой знае, оттам можеше да излезе някой клиент.

На Тревър обаче това не се беше случвало. Досега.

— Не, благодаря — отвърна Уес. — Тя беше ударена от камион на „Тексако“. Шофьорът е бил пиян.