Читаем Аз, Клавдий полностью

Макар през последните двадесет години Август да се бе облагодетелствувал от завещанията на починали стари свои другари, които бе надживял, макар това да възлизаше на повече от сто и четиридесет милиона златици, макар да бе живял много пестеливо, той бе изразходвал толкова много за храмове и обществено строителство, за помощи и забавления на населението, за гранични войни (когато средствата на военната хазна биваха изчерпани) и за други подобни държавни разходи, че от тези сто и четиридесет милиона и други лични големи суми, събрани от разни източници, за дарение оставаха само петнадесет милиона, но по-голямата част от тях трудно можеха да се превърнат в пари. Това обаче не включваше известни важни парични суми, неотбелязани в завещанието и здраво вързани в торби в подземията на Капитолия, които бяха заделени като специални посмъртни дарения за съюзни царе, за сенатори и конници, за негови войници и за гражданите на Рим. Те надвишаваха два милиона. Имаше и сума, отделена за разноски по погребението му. Всички останаха изненадани от оскъдността на имуществото, плъзнаха най-различни грозни слухове, докато се прегледаха сметките на Август, и стана ясно, че няма измама от страна на изпълнителите на завещанието. Гражданите бяха много недоволни от малките дарения, а когато бе изпълнена една пиеса в памет на Август, на обществени разноски, в театъра се вдигна истински бунт. Сенатът бе определил толкова малки възнаграждения, че един от актьорите в пиесата отказа да играе за тази нищожна сума. За недоволството на армията ще разкажа по-нататък. Но първо за Тиберий.

Август бе назначил Тиберий за свой съуправник и свой наследник, ала нямаше право да му предаде монархията или поне не по този начин. Имаше право само да го препоръча на Сената, към който сега се възвръщаше цялата власт, упражнявана доскоро от него. Сенатът не обичаше Тиберий, нито го искаше за император, но Германик, когото биха избрали, ако имаха тази възможност, не беше в Рим. А претенциите на Тиберий не можеха да бъдат отхвърлени току така.

И тъй, никой не се осмеляваше да спомене друго име освен неговото и всички единодушно гласуваха предложението, направено от консулите, с което Тиберий се поканваше да подхване работата на Август оттам, където Август я бе оставил. Той даде уклончив отговор, подчерта огромната отговорност, с която се опитваха да го натоварят, изтъкна, че нямал такива големи стремежи. Заяви, че единствен богът Август бил в състояние да поеме подобна тежка задача и че според него най-добре било да разделят Августовите задачи на три части и тъй да поделят и отговорността.

Сенаторите в желанието си да спечелят благоволението му викнаха, че триумвиратът (или управлението от трима) бил вече опитван неведнъж още в миналия век и че единствено монархията спасила страната от последвалите граждански войни. Разигра се срамна сцена. Сенаторите започнаха да плачат и да се вайкат, взеха да прегръщат коленете на Тиберий, да го умоляват да изпълни молбата им. Тиберий, за да сложи край на тази история, заяви, че не желаел да се изплъзне от задачите, които му поставят, но остана на становището, че не бил достоен за целия товар. Не бил вече млад — петдесет и шест годишен, а и зрението му било отслабнало. Но бил готов да поеме всяка друга служба, която му възложат. Всичко това бе разиграно, за да не може никой да го обвини, че е взел властта с прекалена охота; а най-вече, за да знаят Германик и Постум (когато се случеше той да отсъствува от Рим) здравите му позиции в града. Защото се страхуваше от Германик, чиято популярност в армията бе далече по-голяма от неговата собствена. Той бе уверен, че Германик не е човек, който ще се опита да завземе властта за своя лична облага, но съзнаваше, че ако някога научи за укритото завещание, ще се опита да върне Постум на законното му място и дори да го направи третия — Тиберий, Германик и Постум — в новия триумвират. Агрипина бе много предана на Постум и Германик се уповаваше на съветите й така, както Август — на Ливиините. Ако Германик тръгнеше с войските си към Рим, целият Сенат щеше с радост да го посрещне: Тиберий знаеше това. А случеше ли се най-лошото, със скромното си поведение в настоящия момент той щеше да има възможност да спаси живота си и да го преживее в почетно усамотение.

Сенатът разбра, че Тиберий всъщност от сърце желае онова, което привидно тъй скромно отхвърля, и тъкмо се готвеше отново и подхване молбата си, когато Гал се намеси с най-делови глас:

— Добре, Тиберий, кажи в такъв случай коя част от ръководството би желал да ти се повери?

Тиберий се смути от този неудобен и неочакван въпрос. Помълча малко, а сетне каза:

— Не е редно човек сам да разпределя и сам да избира; а и да беше възможно, нескромно би било от моя страна да си избера или пък да отхвърля който и да било определен клон от управлението, когато, както вече обясних, наистина искам изобщо да ме освободите.

Но Гал продължи настъплението: