— Ти и Германик не ще можете да оборите техните доказателства срещу мен. Самите вие ще си навлечете беля, ако се опитате.

— Казвам ти, ще дойде и нашето време. Твърде дълго вече Ливия прави каквото си поиска, затова скоро ще започне да действува небрежно. Непременно ще се подхлъзне. Не би била човешко същество, ако не го стори.

— За мен тя не е никакъв човек — отвърна Постум.

— А тогава, когато Август изведнъж осъзнае как е бил лъган, не смяташ ли, че ще постъпи с нея също тъй безпощадно, както тя постъпи с твоята майка?

— Преди туй тя ще го отрови.

— Германик и аз ще се погрижим да не го стори. Ще го предупредим. Не се отчайвай, Постуме. Накрая всичко ще се оправи. Ще ти пиша колкото може по-често, ще ти изпращам книги да четеш. Аз не се страхувам от Ливия. Ако не получаваш писмата ми, знай, че са били задържани. Взирай се внимателно в седмата страница на всяка книга с пришити свитъци, която ти изпращам. Ако имам някакво частно съобщение за теб, ще го написвам там с мляко. Това е стара египетска хитрост. Написаното е невидимо, докато не го нагрееш на огън. О, чуй как се тръшкат вратите. Трябва да вървиш. Сега са в края на съседния коридор.

В очите му имаше сълзи. Прегърна ме нежно без нито дума и бързо излезе на балкона. Прехвърли се през перилата, махна за сбогом и се спусна по старата лоза, по която се беше качил. Чух го да тича през градината, а миг след туй долетяха виковете на стражата.

Не си спомням да се е случило нещо особено през следващия месец. Пак бях болен: толкова болен, че говореха за мен като за умрял.

По времето, когато взех да се съвземам, Германик беше вече на война, а Постум бе обезнаследен и изпратен на доживотно изгнание. (7 г. от н.е.)

Островът, избран за него, беше Планазия. Намираше се на дванадесет мили от Елба в посока на Корейка и не се помнеше да е бил обитаван. Но имало там някакви праисторически каменни хижи, които превърнали в жилище за Постум и в помещения за стражите. Планазия бил във формата на триъгълник, най-дългата му част била около пет мили. Бил без растителност, каменист, посещавали го единствено лодкарите от Елба, когато идвали през лятото да залагат кошове за раци. По нареждане на Август тях ги отпъдили, да не би Постум да подкупи някого и да избяга.

Сега Тиберий бе единственият наследник на Август, а Германик и Кастор трябваше да продължат линията подир него — рода на Ливия.

Глава 12

Ако бях решил да разказвам за събитията през следващите двадесет и пет и повече години, които лично аз съм преживял, не би ми трябвало много хартия, а написаното би било много скучно; но втората част на тази автобиография, в която аз се откроявам по-ярко, би била неразбираема, ако сега не продължа да описвам личните истории на Ливия, Тиберий, Германик, Постум, Кастор, Ливила и другите истории, които, уверявам ви, съвсем не могат да се нарекат скучни.

Постум беше на заточение, Германик — на война, от истинските ми приятели ми беше останал само Атенодор. Но и той скоро ме напусна, завърна се в родния си Тарс. Не му се сърдих, че си замина, защото се отзова на настойчивото повикване на двама свои племенници, които го молеха да им помогне да освободят града от тиранията на неговия управител. Писаха му, че този управител тъй хитро е влязъл под кожата на техния бог Август, щото било нужно свидетелството на човек като Атенодор, в чиято почтеност техният бог Август имал пълно доверие, за да бъде убеден техният бог Август, че прогонването на този тип е наложително. Атенодор успя да отърве града от кръвопиеца, но след туй вече му бе невъзможно да се завърне в Рим, както възнамеряваше. Нужен бе на племенниците си, трябвало да помогне да се постави градското администриране на здрави основи. Август, комуто изпрати подробен доклад за своите действия, му изказа благодарност и доверие, като дари на Тарс, в знак на лично благоволение към Атенодор, правото пет години да не плаща данъка към императора. Пишех си редовно с добрия старец чак докато умря, две години по-късно, осемдесет и две годишен. Тарс почита паметта му с ежегоден фестивал и жертвоприношение, на които видните граждани се изреждат да четат неговата „Кратка история на Тарс“ от начало до край, като започват на разсъмване и свършват след залез слънце.