Читаем Аз, Клавдий полностью

Главната весталка, много религиозна жена, одобрила предложението, но поискала от Ливия да й каже основанията за това нововъведение. Ливия й обяснила: предишната нощ богинята й се била явила насън и я помолила — понеже весталките нямали опит по въпросите на любовта — да назначат за тази цел като майка-изповедница някоя вдовица от добро семейство. Главната весталка запитала дали изповяданите грехове ще се оставят ненаказани. Ливия отвърнала, че сама не би посмяла да изрази мнение, но за щастие богинята пак в същия сън се била изказала и по този въпрос: майката-изповедница можела да налага изкупителни покаяния, но тези покаяния щели да бъдат известни само на престъпницата и майката-изповедница. На главната весталка, обяснила тя, щяло да се съобщава, че еди-коя си жена не бива да участвува в тайнствата през тази година; или пък че еди-коя си вече се е покаяла. Главната весталка останала доволна от обяснението, но не посмяла да назове ни едно име, страхувайки се Ливия да не го отхвърли. Тогава Ливия заявила, че всъщност върховният понтифекс бил оня, който трябвало да направи избора, и че ако главната весталка й позволявала, тя щяла да му изясни нещата и да го помоли да назове някоя подходяща личност, след като извърши необходимите церемонии, за да подсигури избраница, подходяща за богинята. Така назначиха Ургулания и Ливия много естествено не каза нито на Лепид, нито пък на Август за властта, която й даваше длъжността. Тя само споменала, че довереницата й ще е нещо като съветничка на главната весталка по въпросите на морала, „понеже главната весталка, горкичката, не познава живота“.

Обикновено приношенията се извършвали в дома на някой от консулите, но сега вече ставаха само в двореца на Август, защото по ранг той бе над консулите. Това беше удобно за Ургулания, която призоваваше жените в своята стая, подредена така, че да събужда страх и да предразполага към откровеност, с най-страшни клетви ги заклеваше да казват истината, а след като й се изповядваха, отпращаше ги, докато намисли подходящо покаяние. Тогава Ливия, която присъствуваше в стаята, скрита зад една завеса, предлагаше какво да бъде то. Двете се забавляваха от сърце с тази игра, а пък Ливия измъкваше и много полезни сведения, които й помагаха в нейните кроежи.

Като майка-изповедница в служба на Добрата богиня, Ургулания смяташе, че стои над законите. По-нататък ще разкажа как веднаж отказа да се яви пред магистрата в съдилището за длъжници, призована там от един сенатор, на когото дължеше голяма сума; и как, за да избегне скандала, Ливия се принуди да изплати дълга. При друг случай я извикаха като свидетелка в някакво сенатско следствие, но понеже не желаеше да бъде подлагана на кръстосан разпит, тя не отиде и те се принудиха да изпратят магистрат, който да вземе писмено показанията й. Беше отвратителна старица, с брадичка, цепната по средата, а косата си почерняше със сажди от лампата (бялото в корените се провиждаше съвсем ясно) и доживя до дълбока старост. Синът й, Силван, доскоро беше консул и той бе един от ония, които Емилий се бе опитал да привлече в своя заговор. Силван отишъл направо при Ургулания и й съобщил намеренията на Емилий. Тя пък съобщила новината на Ливия, а Ливия им обещала да се отблагодари за това ценно сведение, като омъжи дъщерята на Силван, Ургулания, за мене и тъй да ги сроди с императорското семейство. Ливия й доверявала всичко и Ургулания била съвсем сигурна, че чичо ми Тиберий — не Постум, макар да бе най-пряк Августов наследник — ще бъде следващият император; тъй че този брак бе далеч по-почетен, отколкото изглеждаше тогава.

Не бях виждал Ургуланила. Никой не я бе виждал. Знаехме, че живее с някаква леля в Херкулан, град в полите на Везувий, където старата Ургулания имаше имоти, но никога не идваше в Рим. Мислехме си, че е с крехко здраве, ала когато Ливия ми изпрати една от своите кратки повелителни записки в смисъл, че е решено на семеен съвет аз да се оженя за дъщерята на Силван Плавций и че този брак пред вид на недостатъците ми е много по-подходящ за мене от замислените два предишни, реших, че с тази Ургуланила бедата не ще да е в крехкото й здраве, а в нещо много по-лошо. Дали заешка устна или пък голям родилен белег връз половината й лице? Във всеки случай имаше нещо, което ги караше да я крият от хорските очи. Може би беше саката като мен? Това бих го приел. Може би беше и мило момиче, но неразбрано от другите? В такъв случай бихме могли да се разбираме отлично. Естествено бракът нямаше да е като с Камила, но все пак по-добър, отколкото един брак с Емилия…

Денят за годежа беше избран. Запитах Германик за Ургуланила, но и той знаеше колкото мен и някак се срамуваше, че се е съгласил на тази женитба без предварителни проучвания. Живееше щастливо с Агрипина, щеше му се и аз да съм щастлив. И тъй, денят настъпи, „щастлив“ ден, и ето ме пак с моя венец и госта тога пред семейния олтар в очакване на невестата.