Читаем Аз, Клавдий полностью

Колкото по-малко се разказва за последните пет години от управлението на Тиберий, толкова по-добре. Мъчително ми е да пиша подробно за Нерон, бавно убиван от глад; или за Агрипина, която бе обнадеждена от новината за падането на Сеян, но като видя, че това не оправя нещата за нея, отказа да се храни, известно време бе хранена насила, а накрая я оставиха да умре, каквото бе желанието й; или пък за Гал, който почина от туберкулоза; или Друз, който, преместен известно време преди това от таванската стаичка в двореца в някакво тъмно мазе, бе намерен мъртъв, с уста пълна с вълна от дюшека, която се бе опитвал да дъвче в глада си. Но би трябвало поне да отбележа, че Тиберий написа писмо до Сената, ликуващ от смъртта на Агрипина и Нерон — той я обвиняваше в държавна измяна и прелюбодейство с Гал — и изказващ съжаление, че в случая с Гал „неотменими обществени задължения доведоха до непрестанно отлагане на съдебния процес, тъй че умря, без вината му да бъде доказана“. Що се отнася до Друз, писа, че този младеж бил най-развратният и вероломен нехранимайко, който бил срещал. Накарал бе да се прочете публично докладът от преторианския началник, отговарящ за Друз, в който оня съобщаваше за предателските думи, които Друз изричал, докато бил в затвора. Това бе най-страховитият документ, четен някога в Сената. От думите на Друз ставаше ясно, че е бил бичуван, измъчван и тероризиран от самия началник, от обикновени войници и дори от роби и че храната и водата му са били намалявани най-жестоко с всеки изминал ден, трошичка по трошичка, капка по капка. Тиберий стигна дотам, че наредил на началника да прочете предсмъртното проклятие на Друз. Била отчаяна, но добре съставена клетва, обвиняваща Тиберий в скъперничество, измама, гнусен разврат, наслада от чужди мъчения, в убийството на Германик и Постум и в цяла поредица други престъпления (повечето от които бе извършил, но ни едно от които не бе споменавано публично до този момент); умолявал боговете всички неизброими мъчения и цялото отчаяние, което Тиберий бе причинил на другите, да натежава на плещите му с все по-голяма сила, насън и наяве, денем и нощем, докато е жив, да го надвие в смъртния му час и да го хвърли във вечни мъки в деня на страшния съд. Сенаторите прекъсвали четенето с възклицания на престорен ужас от предателството на Друз, но всички тези „ах“ и „ох“, всички онези стенания прикривали удивлението им от това, че Тиберий доброволно позволява подобно разголване на собствените му слабости. По онова време Тиберий бил обхванат от голямо съжаление към себе си (научих го сетне от Калигула), измъчван от безсъние и суеверни страхове; и разчитал на съчувствието на Сената. Заявил на Калигула със сълзи на очи, че избиването на неговите роднини му било наложено от техните лични амбиции и от политиката, която бил наследил от Август (казал Август, а не Ливия), да поставя спокойствието на страната пред личните чувства. Калигула, който не бе проявил ни най-малки признаци на скръб или гняв пред начина, по който Тиберий се беше отнесъл с майка му и братята му, изказал съчувствията си на стареца; а сетне бързо взел да му разказва за новия порок, който бил научил неотдавна от някакви сирийци. Подобен разговор бе единственият начин да се развесели Тиберий, когато имаше пристъпи от угризения на съвестта. Лепида, която бе предала Друз, не го надживя много. Обвинена бе в блудство с един роб и тъй като не можа да опровергае обвинението (защото я хванаха в леглото с него), самоуби се.

Калигула прекарваше по-голяма част от времето си в Капри, но понякога прескачаше до Рим, вместо Тиберий, да държи под око Макрон. Сега Макрон извършваше цялата работа на Сеян, и то много умело, ала бе достатъчно разумен да уведоми Сената, че не желае да му се гласуват никакви почести и че всеки сенатор, който предложи подобно нещо, бързо ще се намери под съд с искане за смъртно наказание, подведен за държавна измяна, кръвосмешение или фалшификация. Тиберий бе посочил Калигула за свой приемник по няколко причини. Първата бе, че популярността на Калигула като син на Германик караше римляните да се държат добре от страх, че всеки смут, извикан от тяхна страна, ще бъде наказан с неговата смърт. Следващият бе, че Калигула беше отличен подчинен и един от малцината, дотолкова покварени, че да кара Тиберий да се чувствува, в сравнение с него, добродетелен човек. Третата беше, че той в същност не вярваше Калигула изобщо да стане император. Защото Трасил, комуто той все още се доверяваше безпрекословно (тъй като не се бе случило нищо противно на неговите предсказания), му беше казал: „Калигула може да стане император толкова, колкото ще може да премине с кон през отсрещния залив от Бай до Путеоли.“ Трасил казал още:

„След десет години от днес нататък Тиберий Цезар все още ще император.“ В действителност това се оказа вярно, но оня беше друг Тиберий Цезар.