Читаем Аз, Клавдий полностью

— Искаш да кажеш, че ни един от тях няма да успее да се пребори със Сеян и сестра ти Ливила?

Удивен бях от свободата, с която се водеше разговорът.

— Нищо подобно не съм искал да кажа. Никога не се занимавам с висшата политика. Мислех си само, че още е млад, твърде млад за император; и че като предсказание това ми звучи твърде далечно.

— Нищо подобно, Тиберий ще го направи свой приемник. Защо ли? Защото Тиберий е такъв. Страда от същата суета като бедния Август: не може да понася мисълта за приемник, който да бъде по-обичан от него самия. Но в същото време прави всичко, за да накара хората да го намразят и да се страхуват от него. Тъй че, когато усети, че часът му наближава, ще си потърси някой поне малко по-лош от него самия да го наследи. И ще се спре на Калигула. Има една постъпка, извършена от Калигула, която е много по-престъпна от всички престъпни дела, които Тиберий би могъл да осъществи.

— Моля ти се, прабабо… — обади се Калигула.

— Добре, изверго, тайната ти ще остане в мене дотогава, докато се държиш прилично.

— Ургулания знае ли я тази тайна? — запитах аз.

— Не. Тя е само между изверга и мен.

— Доброволно ли ти я призна?

— Разбира се, че не. Не е от ония, дето си признават. Открих я съвсем случайно. Претърсвах една нощ спалнята му да видя дали не се опитва да ми играе някои ученически шеги — дали не се занимава с черна магия например, или не дестилира отрови или нещо подобно. Попаднах на…

— Моля ти се, прабабо…

— …един зелен предмет, който ми разкри нещо забележително. Но аз му го върнах.

Ургулания се обади ухилено:

— Трасил разправя, че съм щяла да умра тази година, тъй че няма да имам щастието да живея под твоето управление, Калигула, освен ако не побързаш да убиеш Тиберий!

Обърнах се към Ливия:

— Нима той ще стори това, бабо?

Калигула рече:

— Безопасно ли е да се разправят такива неща на чичо Клавдий? Или смяташ да го отровиш?

Тя каза:

— О, той е безопасен и без отрова. Искам вие двамата да се опознаете по-добре, отколкото се знаехте досега. Това е едната причина за тази вечеря. Слушай, Калигула, чичо ти Клавдий е особен човек. Толкова е старомоден, че само защото е дал клетва да обича и да пази децата на брата си, винаги можеш да се облягаш на него — докато си жив. Чуй и ти, Клавдий, племенникът ти Калигула е необикновен. Той е коварен, страхлив, похотлив, суетен, лъжлив, той ще ти създаде много големи неприятности, преди да си отиде: но помни едно, никога няма да те убие.

— Това пък защо? — запитах и отново изпразних чашата си. Разговорът ми приличаше на сън — налудничав, но интересен.

— Защото ти си човекът, който ще отмъсти за неговата смърт.

— Аз ли? Кой го казва това?

— Трасил.

— Нима Трасил никога не греши?

— Не. Никога. Калигула ще бъде убит и ти ще отмъстиш за неговата смърт.

Мрачно мълчание се спусна изведнъж и продължи чак до десерта, когато Ливия се обади:

— Хайде, Клавдий, останалият ни разговор ще бъде на четири очи.

Другите двама станаха и ни оставиха сами. Аз казах:

— Този разговор ми се видя много особен, бабо. Моя ли е вината? Много ли пих? Искам да кажа, че някои шеги днес не са съвсем безопасни. Опасни приказки изрекохме. Надявам се, че слугите…

— О, те са глухонеми. Не, не се сърди на виното. Във виното има истина, а разговорът беше напълно сериозен, що се отнася мене.

— Но… но ако наистина го смяташ за изверг, защо го поощряваш? Защо не подкрепиш Нерон! Той е чудесен човек.

— Защото Калигула, а не Нерон ще бъде следващият император.

— Но той ще бъде неподходящ, ако наистина е това, което ти казваш за него. А ти, която си посветила целия си живот в служба на Рим…

— Да. Но човек не може да се бори със Съдбата. А сега, след като Рим бе тъй неблагодарен и достатъчно безумен, за да позволи този мой подъл син да ме захвърли като непотребна вещ и да ме обиди — мен, представяш ли си, може би най-великата управница, която светът е познавал, на туй отгоре и негова майка… — Гласът й се извиси в писък.

Побързах да променя темата. Казах:

— Успокой се, моля ти се, бабо. Както сама каза, човек не може да се бори със Съдбата. Но няма ли нещо по-специално, свързано с всичко това, което да искаш да ми кажеш, бабо?

— Да. То е за Трасил. Често се съветвам с него. Тиберий не знае, че го правя, че Трасил често идва тук. Преди няколко години той ми каза какво ще се случи между Тиберий и мене — че по всяка вероятност той ще се вдигне срещу мене и ще вземе империята изцяло в свои ръце. Тогава не му повярвах. Каза ми и нещо друго: че макар да умра като разочарована старица, много години след смъртта ми ще ме признаят за богиня. А преди това ми беше съобщил, че някой, който трябвало да умре в годината, за която сега знам, че е годината на моята смърт, щял да стане най-голямото божество, което светът е познавал, и че накрая всички храмове в Рим и навсякъде в империята ще бъдат посвещавани само на него. Дори не и на Август.

— А ти кога трябва да умреш?

— След три години, през пролетта. Знам точния ден.

— А нима толкова ти се иска да станеш богиня? Чичо ми Тиберий, както изглежда, не го желае особено.