Читаем Аз, Клавдий полностью

По това време се пееше една популярна песен, която започваше с думите: „Защо, о, защо този стар пръч…“ Срамувам се да цитирам повече от нея, но тя беше колкото остроумна, толкова и мръсна и се предполагаше, че е била написана от самата Ливия. Ливия беше авторка на няколко сатири от този род срещу Тиберий, които разпространяваше анонимно чрез Ургулания. Знаеше си, че рано или късно ще достигнат до него — а той бе особено чувствителен към подигравките, — и си мислеше, че докато чувствува положението си несигурно заради тях, не би посмял да скъса с нея. Освен това започна да се държи необичайно мило с Агрипина и дори й бе казала поверително, че сам Тиберий бил дал на Пизон наставления как да подмами Германик. Агрипина не й се доверяваше, ала беше съвсем ясно, че Ливия и Тиберий са враждебни един към друг, и тя чувствувала, каза ми, че ако трябвало да избира между покровителството на единия и другия, щяла да предпочете Ливия. Склонен бях да се съглася с Агрипина. Забелязал бях, че никой от любимците на Ливия не е паднал жертва на Тибериевите доносници. Но предчувствувах какво би могло да стане, когато Ливия умре.

Едно нещо бе започнало да ме плаши като особено знаменателно, макар да ми бе трудно да си дам ясна сметка на какво се градят тези мои предчувствия: това бе силната връзка между Ливия и Калигула. Калигула, общо взето, имаше само два начина на поведение: беше или нагъл, или раболепен. Към Агрипина, майка ми и мен, към своите братя и Кастор например се отнасяше нагло. Към Сеян, Тиберий и Ливила — раболепно. С Ливия обаче той бе някак си друг, по-особен. Беше й като любовник. Не приличаше на обикновена, нежна обич, която свързва малките момченца с техните отстъпчиви баби или прабаби, макар наистина веднъж да бе положил необикновени усилия да съчини много мило стихотворение за седемдесет и петия й рожден ден, а тя пък, от своя страна, всякога му правеше подаръци. Имах пред вид впечатлението, че споделят някаква неприятна тайна, но никак не искам да кажа, че е съществувала неприлична връзка между тях. Агрипина изпитвала същото, както сама ми каза, но и тя не можа да открие нищо определено.

Един ден започнах да разбирам защо Сеян се държеше толкова любезно с мене. Предложи ми да сгодим дъщеря му за сина ми Друзил. Личните ми възражения срещу брака бяха тия, че момиченцето, което ми се виждаше мило малко същество, ще има нещастието да живее с Друзил, който при всяка нова среща ми се струваше все по-голям дървеняк. Но не можех да кажа това. А още по-малко можех да кажа, че се отвращавам от мисълта да се сродя дори и далечно, чрез сватовство, с такъв негодник като Сеян. Той почувствува колебанието в отговора ми и поиска да знае дали не преценявам съюза като недостоен за моя род. Заекнах и отговорих — не, разбира се, че не: неговият клон от фамилията на Елиите бе много благороден. Защото Сеян, макар да беше син на обикновен провинциален конник, на младини е бил осиновен от един богат сенатор от фамилията на Елиите, консул, който му бе оставил всичките си пари; имаше някаква скандална история, свързана с това осиновяване, но фактът си оставаше — Сеян беше Елий. Той настойчиво ме застави да му обясня колебанието си и каза, че ако съм имал някакви възражения срещу брака, щял да съжалява, загдето изобщо ми е предложил, макар естествено да бил сторил това по настояване на Тиберий. Тогава му казах, че ако Тиберий предлага този брак, с удоволствие ще дам съгласието си, че единственото, което ме въздържа, е чувството, че едно четиригодишно момиченце е твърде малко, за да бъде сгодено за тринадесетгодишно момче, което ще бъде на двадесет и една, преди да може законно да консумира брака си, а дотогава вече може да се е обвързало на друго място. Сеян се усмихна и заяви, че разчитал на мен да предпазя момчето от сериозни грешки.

В града настъпи истинска тревога, когато се разбра, че Сеян ще се сродява с императорската фамилия, но всички побързаха да го поздравят, а и мен също. Няколко дни по-късно Друзил бе вече мъртъв. Намерен бе да лежи зад някакъв храст в градината на една къща в Помпей, където приятели на Ургуланила го били поканили. Затъкната в гърлото му, намериха малка круша. На следствието се каза, че го били видели да хвърля плодовете във въздуха и да се опитва да ги лови с уста: смъртта му без съмнение се дължала на злополука. Ала никой не го повярва. Ясно беше, че Ливия, понеже не бяха потърсили съвета й за брака на един от двамата й правнуци, бе уредила детето да бъде удушено, а крушата да бъде втъкната в гърлото му след това. Както бе обичайно в такива случаи, крушовото дърво беше обвинено в убийство и бе осъдено на изкореняване и изгаряне. (23 г. от н.е.)