— И кажете на римския народ — казал той, — че поверявам милата си съпруга и шестте си деца на неговите грижи и че не бива да се вярва на Пизон и Планцина, ако се опитват да разправят, че им е било наредено да ме убият; ако ли пък повярват, не бива поради това да им простят.

Починал на девети октомври, деня, в който единствено буква „Г“ останала на стената в стаята му срещу леглото, и на седемнадесетия ден от заболяването си. Изтощеното му тяло било изложено на пазарния площад в Антиохия, тъй че всеки да може да види аления обрив по корема му и синината по ноктите му. Подложили робите на мъчение. Освобожденците му и те били поставени на кръстосан разпит, всеки по за цели двадесет и четири часа от бодри следователи, а в края на процедурите били тъй разсипани духом, че ако наистина са знаели нещо, непременно са щели да го съобщят, само и само да ги оставят на мира. Единственото, което могло да се научи все пак и от освобожденците, и от робите, било, че една известна магьосница, някоя си Мартина, била виждана твърде често с Планцина и че в същност един ден била дори в къщата заедно с Планцина, когато там нямало никого друг освен Калигула. И че един следобед, малко преди завръщането на Германик, домът бил оставен на охраната само на един глух стар пазач, понеже всички останали прислужници били отишли да наблюдават гладиаторските борби, организирани от Пизон в местния амфитеатър. Но никакви реални обяснения не могли да се намерят нито за случката с петела, нито за написаното по стените, нито за изчезването на талисмана.

Свикана била среща на всички командири на легиони и на всички знатни римляни от провинцията, за да се избере временен управител. Избрали командира на Шести легион. Той незабавно арестувал Мартина и я изпратил под охрана в Рим. Ако се случело да бъде съден Пизон, тя щяла да бъде една от най-важните свидетелки.

Когато научил, че Германик е умрял, Пизон, вместо да скрие радостта си, извършил в храмовете благодарствени жертвоприношения. Планцина, която наскоро била загубила една от сестрите си, направо захвърлила траурните одежди и отново навлякла най-ярките си дрехи. Пизон писал на Тиберий, обяснявайки му, че бил отстранен от поста си на управител, на който бил официално назначен от него, само заради смелата си опозиция на Германиковите предателски кроежи срещу държавата; сега се завръщал в Сирия да поеме управлението. Подметнал също така за Германиковото „разточителство и нахалство“. Опитал се да се върне в Сирия и дори си осигурил войски да го подкрепят, обаче новият управител обсадил крепостта в Киликия, която Пизон бил превърнал в своя твърдина, принудил го да се предаде и го изпратил в Рим да отговаря на обвиненията, които сигурно щели да му бъдат отправени там.

Междувременно Агрипина бе отплувала за Италия с двете деца и с праха на съпруга си, поставен в урна. В Рим вестта за смъртта му бе извикала такава скръб, сякаш всяко едно семейство в града бе загубило най-любимия си член. Цели три дена, макар за това да нямаше нито декрет от Сената, нито заповед от магистратите, бяха посветени на всеобщ траур: продавниците бяха затворени, съдилищата — опразнени, не се извършваха сделки, всички носеха ь траур. „Сякаш че слънцето залезе — дочух един на улицата да разправя — и няма да изгрее вече!“ За собствената си скръб нямам да пиша.

Глава 21

Ливия и Тиберий се затвориха в своите дворци и се престориха, че уж от мъка не могат да се покажат пред хората. Агрипина би трябвало да пристигне по суша, защото зимата вече бе започнала и корабоплаването — прекратено. Но тя бе тръгнала по море въпреки бурите и след няколко дни бе стигнала в Корфу, откъдето до пристанището на Бриндизи е само един ден при попътен вятър. Там бе спряла да си почине, но бе пратила вестители да съобщят, че идва да се остави под закрилата на италийския народ. Кастор, който междувременно се бе върнал в Рим, четирите й други деца и аз излязохме извън Рим да я посрещнем. Тиберий незабавно бе изпратил към пристанището преторианските кохорти, с нареждане до магистратите от провинциите, през които щеше да мине прахът, да отдадат на мъртвия му син последните почести. Когато Агрипина слязла на сушата, посрещната от изпълненото с уважение мълчание на една огромна тълпа, урната била поставена върху катафалката и понесена към Рим на раменете на офицерите от преторианската гвардия. Знамената на кохортите били неувенчани, в знак на народно бедствие, а брадвите и пръчките от ликторските снопове — обърнати надолу. Когато тази процесия от много хиляди души преминавала през Калабрия, Апулия и Кампания, хората се стичали на групи — селяните облечени в черно, конниците в червени роби, — облени в сълзи, с гръмки вайкания, и изгаряли приношения от благовония за духа на мъртвия им герой. (20 г. от н.е.)