Читаем Аз, Клавдий полностью

Германик сметнал, че е извършил достатъчно през тази година и изпратил някои от хората си обратно в земите край Рейн, а останалите натоварил на плавателните съдове. Тогава го сполетяла бедата: внезапна буря от югоизток връхлетяла върху флотата малко след като вдигнал котва и разпръснала плавателните съдове по всички посоки. Много от тях потънали и само личният кораб на Германик успял да се добере до устието на Везер, където той започнал да окайва себе си, че се е превърнал във втори Вар и погубил цялата римска армия. Приятелите му едва го удържали да не се хвърли в морето и да се присъедини към удавниците. Ала няколко дни по-късно вятърът променил посоката си, задухал към север и разпръснатите кораби се прибрали един по един, почти всички без гребла, а на някои имало вдигнати наметала вместо платна, като тия с повече възможности теглели на буксир ония, които едва се крепели над водата.

Германик незабавно наредил да започне поправката на повредените съдове и изпратил годните кораби да претърсват пустите околни острови за оцелели войници. Открили мнозина, полугладни, прехранващи се само с миди и с труповете на конете, изхвърлени на брега. Други се прибрали от по-далечни крайбрежни места; населението се отнесло с тях добре, защото неотдавна било принудено да се закълне във вярност към Рим. Около двадесет корабни товара се завърнали чак от Британия (която плащаше някакъв малък годишен данък, след като преди седемдесет години бе покорена от Юлий Цезар), изпратени от предводителите на Кент и Съсикс. Накрая по-малко от една четвърт от загубените хора останали в неизвестност и почти двеста от тях се намериха, години по-късно, в Централна Британия. Те бяха измъкнати от оловните мини, където били изпратени на принудителна работа.

Германците от вътрешността, като научили за това нещастие, решили, че боговете им са отмъстили за тях. Разхвърляли трофейната могила и дори започнали да се готвят за настъпление към Рейн. Но Германик внезапно отново ги връхлетял, изпращайки експедиция от шейсет пехотни кохорти и сто конни ескадрона срещу племената от Горни Везер, докато сам той потеглил начело на други осемдесет пехотни кохорти и още сто конни ескадрона срещу племената между Долни Рейн и Емс. И двете експедиции завършили съвсем успешно и — което бе по-хубаво дори от изтребването на хиляди германци — намерили знамето с орела на Осемнадесетия легион в някакво подземно светилище в една гора и победоносно го отнесли. Оставал неспасен само орелът на Седемнадесетия легион, но Германик обещал на хората си, че следващата година, ако все още им бъдел командир, щели да спасят и него. Междувременно го изпратил обратно в зимните им лагери. Тогава Тиберий му писал, настоявайки да се върне у дома, за да отпразнува триумфа, който му бе гласуван, защото наистина бе свършил много нещо, Германик отвърнал, че нямало да се успокои, докато не разбие докрай германската сила, за което не му трябвали още много битки, и докато не си върне третия орел. Тиберий му отговорил, че Рим не може да си позволи толкова много скъпи жертви, дори в замяна на такива блестящи победи; че не порицавал умението на Германик като пълководец, защото битките му завършвали почти без никакви жертви, но между загубите от битките и морското нещастие той бил загубил войници колкото два цели легиона, което било повече, отколкото Рим може да си позволи. Напомнял на Германик, че самият той бил пращан девет пъти в Германия от Август и говорел от личен опит. Според неговото мнение животът на един-единствен римлянин вече струвал много по-скъпо от живота на десет германци. Германия била като хидра: колкото повече глави й отсечеш, толкова повече израстват на тяхно място. Най-добрият начин да се справяш с германците бил да използуваш междуплеменните им вражди и да подклаждаш войни между съседни главатари, подтиквайки ги да се избиват едни други без странична помощ. Германик отговорил на това с молба да остане само още една-единствена година, в която да приключи покоряването. Ала Тиберий му заявил, че пак им бил нужен в Рим като консул, и го засегнал най-слабото място, казвайки, че трябвало да си спомни за брата си Кастор. Германия сега била единствената страна, в която се водела истинска война, и ако той настоявал да я завърши сам, Кастор нямало да има възможност да си заслужи триумф, нито титлата император. Германик спрял да упорствува, заявил, че желанията на Тиберий са за него закон и че ще се завърне веднага щом го освободят.