До скоро, кретени — помислих си. — Излизаме във ваканция — завинаги.

— Макс!

Гласът ме накара да погледна надолу.

Джеб беше под мен. Явно беше пострадал при нападението на мишеловите, тъй като престилката му беше разкъсана, а на рамото му червенееше кръв.

— Максимум! — извика отново.

Изражението на лицето му не беше гневно — беше нещо, което не можех да определя.

— Макс! Моля те! Всичко това беше изпитание! Не разбираш ли? Нямаше да ви се случи нищо! Беше просто изпитание! Трябва да ми повярваш — аз съм единственият, на когото можеш да вярваш! Моля те! Върнете се — ще ти обясня всичко!

Изгледах го. Човекът, спасил живота ми преди четири години, научил ме на всичко, което знам, моята утеха в трудни моменти, опората ми, за да продължа напред. Колко ли пъти беше прибирал косата ми, за да не влезе в купата със закуска? Беше ми почти като баща.

— Няма да стане — казах уморено.

После размахах криле и ги оставих да ме понесат нагоре, към семейството, което ме чакаше.

66

Два часа по-късно язовирът Мийд изплува пред очите ни, а с него и стръмната скала, осеяна с огромните птици, които ни бяха спасили. Благодарни, че всички отново сме заедно, кацнахме на тясната тераса.

Ейнджъл едва не падна на хладния прашен под на пещерата. Клекнах до нея и я погалих по косата.

— Мислех, че никога повече няма да те видя — каза тя, а по бузата й се търкулна една сълза. — Знаеш ли какви неща ми правиха, Макс! Ужасни, ужасни, ужасни.

— Никога не бих те изоставила — отвърнах със свито от болка сърце. — Никога не бих позволила да останеш в плен при тях. Първо ще трябва да ме убият.

— Те почти успяха — разхлипа се тя.

Прегърнах я. Прекарахме така доста време.

— Това не бива да се променя, никога — каза Иги. — Всички трябва да сме заедно.

Погледнах Зъба. Беше се облегнал на стената, с лице към каньона. Усети погледа ми и се обърна. Вдигнах лявата си ръка в юмрук. С намек за усмивка той се приближи и сложи своя юмрук върху моя. Един по един останалите се присъединиха. Извадих дясната си ръка изпод косата на Ейнджъл и потупах ръцете им.

— Просто… благодаря ви — казах.

Ръч ме изгледа с известно учудване. Така де — вярно, че не бях най-сантименталният човек на Земята. Държах на семейството си и се стараех да съм мила с тях, но не прекарвах времето си в обяснения колко ги обичам.

Може би трябваше да променя това.

— Искам да кажа — опомних се, — че случилото се ме накара да осъзная колко голяма нужда имаме един от друг. Нуждая се от всички ви. И ви обичам. Но ние не сме петима, или трима, или двама. Ние сме шестима.

Зъба се беше втренчил с изключителен интерес в маратонките си. Иги нервно потропваше с дълги бледи пръсти по крака си. Малките обаче разбраха какво имам предвид.

Ръч обви шията ми с ръце:

— И аз те обичам, Макс! Обичам всички ни.

— Аз също — обади се и Газопровода. — Не ме интересува дали живеем в къща или на скала, или в колиба от кашони. Домът е там, където сме всички заедно.

Прегърнах го, а той се сгуши в мен с грейнало лице.

Не след дълго всички потънахме в сън и се събудихме през нощта от валящия силен дъжд — чудо, предвид че бяхме в пустинята. Наредихме се на ръба на терасата и оставихме капките да се сипят отгоре ни, за да отмият кръвта, прахта и спомените. Въпреки че носът ме болеше дори от досега с капките, те ме изпълниха с усещане за чистота. Разперих ръце към небето и потръпнах от студ.

Докато треперех така, Зъба ме стисна леко за раменете. Погледнах го. Очите му тъмнееха като пустинното небе.

— Джеб знае къде живеем — казах тихо.

— Не трябва да се връщаме там — кимна Зъба. — Явно трябва да си потърсим нов дом.

— Да — отвърнах замислено аз.

Затворих клепачи и отворих леко уста. Вдишах хладния, освежен от дъжда въздух и отворих очи.

— На изток — заявих уверено. — Отиваме на изток.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

НЮ ЙО-ОК, НЮ ЙО-ОК

67

Синьо, наситеносиньо небе над облаците. На тази височина беше по-студено, но слънцето грееше по-силно. Въздухът беше рядък и лек като шампанско. Трябва да опитате някой път.

Бях щастлива. Шестимата бяхме без дом, без цел, преследвани… И може би щеше да е така цял живот — независимо колко щеше да продължи той. Но…

Вчера се бяхме измъкнали от адските псета в Училището, нали? И се насладихме на гледката как нашите приятели мишеловите кълват и разкъсват Белите престилки и Заличителите.

Ейнджъл отново беше с нас.

Погледнах я — все още не се беше съвзела. Нуждаеше се от време, за да се възстанови от всичко, което й бяха сторили. Само при мисълта за това гневът ме стягаше в желязна хватка, докато направо не можех да си поема дъх. Ейнджъл усети погледа ми, обърна се и ми се усмихна. Половината й лице беше със зелено-жълтеникав оттенък — синината заздравяваше.

— Боже! — каза Ръч и ускори, за да се изравни с мен. — Просто е толкова, толкова… разбираш ме, нали?

Спусна се надолу ловко, после отново се издигна и застана до мен.

— Да, разбирам — отвърнах й с усмивка.