Бях се натъпкала с толкова сурово тесто, че ми се гадеше, а в момента се упоявах от аромата на бавно печащите се лакомства. Шоколадът отгоре им вече беше започнал да се топи — виждах го през стъклената врата на фурната.

Да запомня: да науча Ръч и Ейнджъл да правят курабийки.

Ако изобщо видех Ейнджъл отново.

Майката на Ела извади първата порция с курабийки от фурната и сложи втората. Не можех да чакам да изстинат — грабнах една, отхапах и едва не си изгорих езика. От устните ми излезе неразбираемо мъркане от удоволствие. Започнах да дъвча бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. Ела и майка й ме гледаха с усмивка на лицата си.

— Човек ще рече, че никога не си опитвала домашни курабийки — каза Ела.

— Така е — изфъфлих аз и преглътнах.

Това беше най-вкусното, прекрасното нещо, което бях хапвала в живота си. Имаше вкуса на истински дом.

— Вземи си още — предложи доктор Мартинес.

— Утре трябва да тръгвам — казах на Ела същата вечер, докато се приготвяхме за сън.

— Не! — отвърна тя разочаровано. — Харесва ми да си тук. Все едно сме братовчедки. Или сестри.

Интересно, че подобни думи могат да те накарат да се почувстваш по-зле.

— Приятелите ми разчитат на мен. Наистина е важно.

— Ще ни дойдеш ли пак на гости? — попита тя. — Някога?

Погледнах я безсилно. За първи път се бях привързала към човек извън ятото — с изключение на Джеб.

Беше наистина страхотно. Просто върхът.

Майка й също беше превъзходна. За някои неща беше строга (да не хвърляме чорапите си по пода), но за други — не толкова. Например не беше извикала полиция заради огнестрелната ми рана. За разлика от всички останали родители, за които бях чувала, тя не настояваше да научи всички подробности, не ме поучаваше и вярваше на думите ми. Тоест приемаше ме. Както приемаше и Ела — такава, каквато е.

И това беше достатъчно, за да се срина психически — ако допуснех да се замисля прекалено.

— Вероятно не — отговорих.

Тъгата на лицето на Ела беше трогателна.

— Аз просто… не вярвам да успея. Ако мога, бих дошла, но…

Обърнах се и започнах да мия зъбите си. Джеб непрекъснато ни повтаряше да мислим с ума, не със сърцето си. И, както обикновено, беше прав. Затова затворих всичките си чувства в една кутия и я заключих.

47

Ръч все още отказваше да приеме, че Макс и останалите са мъртви. Не беше възможно — не можеше да повярва, — затова опитваше да насочи мислите си другаде. Каза си, че е някак тъжно, че ръбестата и плитка ниша в скала посред пустинята в момента й се струва уютна и удобна. Легна по гръб, облегна стъпала на стената и изпъна насинените си крака. Загледа се в цветните пластове на скалата над нея — бежово, светлокафяво, розово, прасковено. Навън слънцето припичаше жежко, но тук подухваше и беше прохладно.

Добър урок — каза си наум. — Човек е убеден, че се нуждае от всичките си вещи — любимата чаша, любимото одеяло, сапун, родители, — докато един ден не осъзнае, че всъщност единственото, което му е необходимо, е да бъде на място, където Заличителите не могат да го намерят.

Не можеше да избие Ари от главата си. Когато се бяха видели за последен път, той беше малко момченце. Помнеше как Макс му се ядосваше, защото непрекъснато я следваше по петите. Сега беше пораснал Заличител, най-безскрупулният от всички. Каква промяна само за четири години!

Половин час по-рано двамата със Зъба бяха чули звук от перката на хеликоптер някъде далеч. Бяха влезли възможно най-навътре в пещерата и се бяха притиснали към хладната каменна стена. След двайсет минути тишина Зъба беше обявил, че вече е безопасно и беше излязъл да търси храна. Ръч се надяваше скоро да се върне.

Домът им беше изпепелен. Всичките й приятели, с изключение на Зъба, бяха мъртви. Двамата с него бяха останали сам-сами — може би завинаги.

Зъба се появи над ръба на скалата и се приземи почти безшумно на терасата. Топла вълна на облекчение заля Ръч.

— Ще те заинтригувам ли с парче суров кенгуров плъх? — попита той и потупа джоба на якето си.

— О, не! — възкликна Ръч ужасено.

Той свали якето, изтупа прахта от черната си фланелка, запремята нещо в устата си, сдъвка го и преглътна шумно.

— Не си опитвала по-прясно нещо — каза изкусително.

— Ъх! — Ръч потръпна и се дръпна встрани.

Плъх! Да летиш като мишеловите беше едно, но да ядеш храната им… това нямаше да стане.

— Е, добре — обади се Зъба. — А нещо на скара? Зеленчуците са за теб.

Ръч се завъртя на пети. Зъба беше извадил станиолен пакет. На мига в ноздрите й нахлу опушеният наситен аромат на печено месо и зеленчуци.

— Скара! — каза тя и пъргаво се настани до Зъба. — Откъде ги взе? Нямаше време да идеш чак до града. Божичко, та те са още горещи.