— Бил е стотици пъти — кратко отговори Форсайт. Беше преметнал едната си ръка през рамото на Рониои и продължаваше да прави знаци с другата. — Абсолютно нищо не разбирам.

— Май ще е най-добре да отиде в каютата — предложи Орнина. Вече бе отишла до Ронион, стискаше го успокоително за ръката и го гледаше в лицето.

Още няколко жеста, последвани от енергично поклащане на глава…

— Не иска — преведе Форсайт. — Казва, че се страхува да остане сам.

— Имаме ли някакви успокоителни в аптечката? — попита Чандрис.

— Би трябвало. Знаеш ли как да се оправиш с нея?

Тя кимна и започна да се разкопчава.

— Веднага се връщам.

Отне ѝ известно време, докато се добере до лечебницата, намери съответната ампула и се върне. Междувременно останалите бяха закопчали Ронион в креслото на Коста, но иначе нещата си бяха същите — той изглеждаше ужасно нещастен.

— Благодаря, Чандрис. — Орнина взе успокоителното и посегна към ръката на Ронион.

Той дръпна ръката си и очите му френетично се впиха във Форсайт.

„Всичко е наред — каза му Върховният сенатор. Това само ще ти помогне да се успокоиш.“

Ронион неохотно протегна ръка. Орнина допря ампулата до кожата и окуражаващо му се усмихна.

— След няколко минути ще се почувстваш по-добре. Върховен сенатор Форсайт и аз ще останем тук до теб.

Ронион кимна — вече изглеждаше малко по-отпуснат. Чандрис ги заобиколи и седна в креслото на Орнина. За времето, през което бе ходила до лечебницата, пращенето на гама-лъчите се бе превърнало в тих, но постоянен ромон. Направи проверка на местоположението.

Резултатът се появи. Тя го погледна и се намръщи.

— Точен е — тихо се обади Ханан.

Тя рязко вдигна глава към него и започна да я завладява ужас.

— Сигурен ли си? — попита, като се опитваше да говори тихо.

— Проверих го три пъти за последните петнадесет минути. Няма грешка.

Чандрис се обърна към пулта. Ужасът ѝ се засили. Ако наистина се намираха толкова далеч от Ангелиада…

— Радиацията се засилва — промърмори тя. Хвърли поглед към Коста, който наблюдаваше как Форсайт и Орнина се носят около Ронион. — Точно както каза Коста.

— Да — каза Ханан. — Само се моля корпусът на „Газела“ да издържи допълнителното…

Млъкна и ехото от последните му думи изчезна в тишината.

В пълна тишина…

— Коста? — Чандрис рязко се обърна към него.

— Знам — мрачно отговори той. Вече бе скочил от креслото си и се носеше към мястото на Чандрис. — Гама-лъчението спря.

Стомахът на Чандрис се сви. През съзнанието ѝ прелетя спомен — някой в Барио разказваше история как веднъж огромна вълна се надигнала от морето и помела голяма част от главния пристанищен град на Ухуру. А преди вълната цялото море се отдръпнало, сякаш се готвело да удари.

— Ханан, включи радиото — каза Коста. — Предупреди всички за предстоящо радиационно изригване.

— Да. — Ханан посегна към комуникационната секция на пулта си.

Не успя. Без никакво предупреждение зловещата тишина беше разкъсана от взрив.

Вълната удари… и „Газела“ се озова в центъра ѝ.

26.

Ханан крещеше, но агонизиращият му писък едва се чуваше над яростната градушка на гама-лъчението, което изпълваше кабината.

— Какво става? — надвика Форсайт шума.

— Радиационно изригване! — изкрещя в отговор Чандрис. Орнина беше до Ханан и се мъчеше да изключи протезите му. Чандрис посегна към ремъците си…

— Чандрис, дай въртеливо движение! — извика Коста. — Иначе корпусът ще се изпече!

Орнина намери превключвателя и Ханан се разтресе в креслото си.

— Прав е, Чандрис! — изкрещя тя. — Действай!

Чандрис изруга и набра командата. Дисплеите бяха нечетивни поради внезапно появилите се многобройни снежинки и за миг тя не беше сигурна дали е набрала командата вярно.

— Успя ли? — изкрещя Коста.

— Млъкни де! — изкрещя му и тя, докато се мъчеше да разчете дисплеите. Все още не успяваше, но почувствм как тежестта ѝ започна да се увеличава. — Добре. Въртенето се ускорява.

Обърна се към Ханан. Орнина и Форсайт го бяха измъкнали от креслото му и го поддържаха от двете страни. А лицето на Орнина…

— Орнина?

Тя обърна пребледнялото си лице към Чандрис.

— Много е зле. — Гласът ѝ почти се губеше в заобикалящия ги трясък. — Трябва веднага да го отнесем в лечебницата.

— Ще ви помогна. — Чандрис понечи да стане.

— Не! — рязко каза Форсайт. — Ще се справим. Вие двамата с Коста ни измъкнете оттук.

— Но…

— Недейте да спорите! — изрева Върховният сенатор. — Да не искате да свършим като онзи кораб?

Чандрис преглътна при спомена за останките от „Небесния стрелец“.

— Ще опитаме. Коста, идвай тука.

— Да. — Коста се промуши покрай останалите и седна в креслото на Ханан. — Какво все още работи?

— Предполагам, че основните линии са в изправност.

Чандрис превключваше между отделните сензори на „Газела“. — Те са многократно подсигурени и имат допълнително екраниране. Но не получавам нищо от сензорите.

— Изпържени — изръмжа Коста. — Или трасето е изключило.

— Трябва да е трасето — съгласи се Чандрис. — Нямам отговор и от резервните модули.

— Не ти трябват, за да подкараш кораба! — нетърпеливо извика Коста. — Щом основните линии още работят, пали двигателите и да изчезваме.