— Почти не. — Чандрис заби поглед в панела. — Веднъж разговарях с единия, когато търсех работа. Точно преди да попадна на Ханан и Орнина. — Тя едва забележимо сви рамене. — Не беше много любезен. Държа се саркастично, направо гадно.

После изсумтя. Звукът можеше да е и подобие на смях.

— Знаеш ли, смешно е. Когато дойдох тук, не бих дала и пукната пара за кретен като него. Виж ме сега… — тя отново поклати глава.

Коста кимна. Не знаеше какво да каже.

— Най-малкото изглеждаш уморена. Това се брои за нещо.

Тя отново го погледна — в очите ѝ се долавяше искрица презрение.

— Това не ти е университетът, Коста. Това е истинският живот. Не очаквай специална награда за усилията си.

Той трепна от тона ѝ.

— Нямах предвид това.

— Зная — въздъхна тя. Гневът изчезна от лицето ѝ.

Няколко минути мълчаха. Коста тъкмо се чудеше дали да не се махне, когато Чандрис се размърда.

— Питаше за радиационното изригване.

— Да — кимна Коста. — Питах се…

— Помня въпроса — прекъсна го тя. — Чувала съм истории за подобни неща, но никога не ги бях виждала досега.

— Имаш ли някаква представа какво го е породило?

Тя сви рамене.

— Ти си експертът. Би трябвало аз да те питам.

— Там е проблемът. Не зная отговора. Според всичко, което зная за черните дупки случилото се е просто невъзможно.

— Как така невъзможно? — намръщи се тя.

— Ще ти покажа. Иди на моето място и ще извикам данните от моя детектор.

— Мога да ги извикам и оттук. — Тя се зае с клавиатурата и секунда по-късно колони числа изпълниха един от дисплеите. — Добре, имаш достъп — там, в онази част на пулта.

— Благодаря. — Коста извика програмата за екстраполиране и я стартира. — Сега да видим как изглежда това…

Числата изчезнаха и се смениха от назъбен розов конус, пресечен по дължината от също толкова назъбена тъмносиня линия. Коста се втренчи в дисплея и измърмори:

— Проклет да съм!

— Какво? — попита Чандрис.

Коста посочи и една част от съзнанието му забеляза, че пръстът му трепери.

— Синята линия в средата е радиационното изригване — обясни той. — А розовият конус показва областите, където няма никакво лъчение.

— Никакво ли? — Чандрис го изгледа.

— Никакво. Поне не и в честотите, на които бяха настроени сензорите.

— Но…

— Има ли записи на други изригвания на борда?

— Не зная — мрачно каза Чандрис и посегна към пулта. — Да проверим.

22.

Бебето спеше, стиснало очи срещу приглушеното нощно осветление. Клепачите му се пресичаха от деликатна паяжина мънички вени. От време на време размахваше ръце или стискаше юмручета, а веднъж издаде серия тихи мляскащи звуци.

Коста седеше в затъмнената стая, отпиваше от изстиналия си чай и го наблюдаваше.

След двадесетина минути вратата внезапно се отвори.

— Доктор Ка… А, здрасти, Джерико — радостно възкликна Джайаси. — Не трябваше ли да си на Ангелиада?

— Пътуването свърши по-рано — каза Коста. — Ако търсиш доктор Кахенло, тя отиде до лабораторията.

— Не е спешно. Кой е това, Анджелика ли?

— Така ли се казва? — Коста сви устни. — Трябваше да се сетя.

Настъпи кратко мълчание.

— Добре ли си? — озадачено попита Джайаси.

— Не съвсем. — Коста посочи с чашата си към дисплея и разля няколко капки върху пръстите си. — Не мога да го разбера, Язон. Що за хора сте, че така нехайно да поставите ангел около врата на едно бебе?

— Има известен риск, прав си — съгласи се Джайаси и се доближи до креслото на Коста. — Но в никакъв случай не може да се нарече нехайност. Нито пък прибързаност. Споровете и дискусиите продължиха близо година и накрая целият институт стигна до съгласие. Директор Подолак и останалите най-накрая решиха, че трябва да го направим.

— Заради науката.

— Е, може и така да се каже. Не забравяй обаче, че не правим опита просто от студено любопитство. Имаме двадесетгодишния опит на Върховните сенатори и останалите, да не говорим за лабораторните проучвания преди това. Макар и да не сме наясно какво точно представляват ангелите, доста добре знаем какво правят.

— Ами ако не знаете? — Коста обърна гръб на екрана и го погледна. — Представи си, че не са кванти на доброто. Представи си, че са нещо повече.

— Например?

— Например, че имат свои собствени мотиви. Или че те самите биха могли да бъдат разумни.

Джайаси примигна, но миг по-късно лицето му се проясни.

— А, ясно. Така де, беше на ловен кораб, нали? Нека позная — пробутали са ти онази брадата история за чуждопланетни призраци.

Беше ред на Коста да се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с това „пробутали са ти“? Да не би да е някаква шега?

— Не, не е никаква шега. Просто една и съща теория в един или друг вид битува сред ловците от години. Никой не гледа наистина сериозно на нея.

„Освен може би Мирът“ — мислено си напомни Коста.

— И защо? Да не би да знаеш какво се случва с кораб, който се е опитал да се катапултира през черна дупка като Ангелиада?

— Не, но не там е въпросът — отвърна Джайаси. Проблемът е, че подобна теория не прави нищо освен да ни върне крачка назад. Ако ангелите са частици от един или повече души, защо всички те са само добри? Защо нямаме смес от дяволи и ангели?