Читаем Ангелиада полностью

Коста премълча, ядосано отвори кутията с инструменти и се захвана за работа. После попита през рамо:

— Ти винаги ли се промъкваш зад гърба на хората?

— А ти винаги ли седиш и медитираш пред разни машинарии?

— Бях се замислил за думите на Ханан за ангелите — каза Коста. — Особено върху онова, че Ангелиада съдържа в себе си чуждопланетна форма на живот. Дали наистина вярва в това?

— Защо не попиташ него?

Край с опитите да бъде учтив.

— Мога и сам да се оправя — изръмжа той. — Няма защо да се мотаеш тук. Освен ако ми нямаш доверие.

— Аз да нямам доверие на теб? — Гласът ѝ бе пропит със сарказъм. — Една доказана крадла и гратисчийка да няма доверие на порядъчен гражданин и изтъкнат учен, който си замълча и не я предаде на полицията? Ама че нелепа идея!

Коста събра кураж. Рано или късно щеше да се стигне до този въпрос.

— Не исках да се замесвам. — Помъчи се да го каже едновременно неловко и откровено и с всичка сила се надяваше, че е успял. — Бях нов на Сераф и се страхувах, че може да се забъркам в някоя каша. А и щях да загазя още повече — нали излязохме заедно.

Рискува да я погледне през рамо с надежда да разчете изражението ѝ. Спокойно можеше да си спести усилието — лицето ѝ беше непроницаема маска.

— А после? В института? — настоя тя.

— Вече беше прекалено късно да се вдига шум. А и вече веднъж те бях оставил да си вървиш. Най-безопасно бе да отговоря на въпросите ти и да те накарам да си тръгнеш, преди някой да те е познал.

— Особено след като съм била с теб?

— И това също.

— Аха. И естествено, когато ти се наложи да търсиш транспорт до Ангелиада, „Газела“ беше първият кораб, за който си помисли.

Коста потисна една ругатня.

— Не че ти влиза в работата, но „Газела“ беше петнадесетият кораб, който опитах. Повечето от останалите ме изхвърляха, без дори да си направят труда да ме изслушат. — Той се поколеба. Какво пък, заслужаваше си го. — Помислих си, че хора, които са достатъчно доверчиви, за да те наемат на работа, ще се съгласят да вземат и мен.

— Много си любезен — спокойно отговори тя. — Разкажи ми за Балморал.

— Какво? — примигна той.

— За Балморал — повтори тя. — Мястото, на което си отраснал?

— Не съм отраснал на Балморал — поправи я Коста. Усещаше как потта избива през порите на врата му. Ако започнеше да го разпитва за измислената му биография… — Израснах в един малък град, Палитейн. Това е на Лорелей. Просто отидох да уча на Балморал.

— А — коментира тя. Изобщо не се впечатли от грешката си. Ако беше грешка, разбира се. — Разкажи ми тогава за университета на Балморал.

— Какво по-точно?

— Всичко — каза тя… и в тона ѝ не можеше да има място за съмнение. — За природата, климата, университета, за хората, с които си се срещал. Всичко.

„И ако направя грешка…“ Коста пое дълбоко дъх, съсредоточи се и започна.

Трябваха му почти двадесет минути, за да оправи филтъра. През цялото време не спря да говори. Чандрис го прекъсваше от време на време с въпроси, но основно стоеше и слушаше. И естествено, зорко следеше работата му.

Тъкмо поставяше капака на мястото му и се опитваше да опише някакви планински върхове, които бе виждал само на снимка, когато дойде избавлението.

— Чандрис? — разнесе се гласът на Орнина от интеркома. — Ще се катапултираме след няколко минути. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?

— Идвам — отговори Чандрис. — Коста вече приключва тук.

— Добре. Благодаря ти, Джерико. Спести доста пипкава работа на Ханан.

— Няма за какво — извика Коста.

Интеркомът се изключи.

— Е, пак ще се видим. — Чандрис се обърна към вратата.

— Какво, оставяш ме тук сам-самичък? — остро отговори Коста. — Май съм минал теста.

Тя бавно се обърна към него.

— Сам го каза, Коста. Нямам ти доверие. Просто много неща при теб не са както трябва. Прекалено си умен — е, поне прекалено образован — за да си обикновен мошеник. Но не си и типичен витаещ в облаците тип.

Първата му реакция бе да възрази. Но като погледна в очите ѝ…

— От теб и Дейвий искам само да ме закарате до Ангелиада — тихо каза той. — Нищо повече.

Известно време тя не сваляше очи от него. Лицето ѝ не изразяваше нищо.

— Ще видим — най-сетне отговори тя. Обърна се отново към вратата. — Между другото, оказа се прав. Миналата нощ проверих записите на „Газела“. За последните шест месеца са били необходими средно три дни за залавянето на ангел, а ценоразписът на „Гейбриъл“ все още предполага четири дни.

Отне му секунда да схване за какво става дума.

— Интересно — промърмори той. — Може ли да се дължи на по-добро оборудване?

Тя поклати глава, все още с гръб към него.

— Не са купували нищо наистина ново повече от година. Всъщност нещата стоят още по-зле. Повечето от старите им апарати направо плачат за подмяна. Просто реших, че ще искаш да го знаеш. — Тя се плъзна през вратата и изчезна.

Коста гледаше след нея. Отново го побиха тръпки. Значи не беше просто плод на въображението, подкрепено с няколко скалъпени статистически проучвания. Ангелиада наистина излъчваше повече ангели.

Преди седмица би се зарадвал на потвърждаването на изчисленията си. Но сега, с теориите на Ханан, отекващи в главата му…