— Може ли критиката да бъде така добра да си затвори устата? Благодаря. — После отново се обърна към Чандрис. — Разбираш, че един ловен кораб като „Газела“ има малко общо с калкхите. Какво те кара да смяташ, че ще се справиш?

— Със сигурност няма да успея, поне не и в началото — каза Чандрис, като се мъчеше гласът ѝ да звучи спокойно, честно и професионално. Те бяха съгласни… наистина бяха съгласни! — Но имам доста общи познания за корабите и управлението им. И макар че не искам да прозвучи като самохвалство, готова съм да се обзаложа, че мога да науча всичко необходимо за един ловен кораб по-бързо, отколкото всеки друг.

Веднага разбра, че малко е прекалила. Ханан повдигна вежди и дори Орнина изглеждаше изненадана. Двамата се спогледаха. Чандрис се наруга за собствената си глупост. „По дяволите всичко!“ Цялата горчилка от деня отново се върна и се смеси с топлината на чая в стомаха ѝ.

Топлина и за нещастие — кофеин. Не беше слагала нищо в уста от закуска и стимулантът я разтрепери. Погледна сгърчените си на масата ръце и прокле слабостта си и най-вече лъжливата надежда, която я бе довела тук. Бе провалила всичко и ѝ оставаха само две възможности — да изчака ръцете ѝ да се успокоят и да успее да свие нещо, или да забрави за хранене до утре сутринта.

— Колко? — внезапно попита Ханан.

— Какво колко? — погледна го Чандрис намръщено.

— Колко искаш?

Измина цяла секунда, преди да се усети за какво става дума. Най-накрая ѝ просветна.

— Да не искате да кажете… че ме вземате?

— Не можем да ти обещаем, че те взимаме за постоянно — предупреди я Орнина. — Или дори за повече от едно пътуване. И все пак… — Тя хвърли поглед на Ханан, който бързо се извърна. — Все пак на един ловен кораб винаги ще се намери работа за още един човек. Ще те пробваме.

Ханан се надигна от стола си.

— Ела да ти покажа каютата — каза той и пристъпи към вратата. — Вечерята е след половин час. Междувременно можеш да започнеш да се запознаваш с данните на „Газела“.

— По-добре да иде да си вземе багажа — каза Орнина. — Утре сутринта няма да имаш време за това, Чандрис. Излитаме в шест.

— Правилно — изсумтя Ханан. — Имаш ли нужда от помощ?

— Не. — Чандрис се намръщи. — Багажът ми е, както се изразиха на космодрума, „временно изгубен“.

— Сигурно като документите, разбирам — каза Ханан. — Сигурно си бъбрят някъде. Е, както ти казах, добре дошла в истинския свят.

— Надявам се, че не е изгубен наистина — каза Чандрис. Наистина не беше, макар че се съмняваше, че ще успее скоро да се промъкне на „Ксирус“ и да си го прибере. — Казаха, че сигурно ще успеят да го открият утре.

— Е, няма значение. — Орнина огледа бялата рокля, с която Чандрис се бе измъкнала от космодрума: сега бе цялата в прах и мърсотия. — Каквото и да носиш, надали ще ти свърши работа в космоса. След вечеря ще идем да ти потърсим нещо подходящо.

— Би било чудесно. — Чандрис се поколеба. — Искам да ви благодаря… и на двамата — добави тя и погледна към Ханан. — За това, че ми дадохте този шанс. Няма да ви разочаровам.

— Сигурна съм в това — меко каза Орнина. — А сега по-добре върви с Ханан. Ще имаш доста за четене до сутринта.

— Добре — Чандрис се обърна към Ханан, който чакаше до вратата, и се усмихна. Успя. Наистина успя! — Готова съм.

Докато вървяха по тесния коридор, се усмихна още веднъж. Този път на себе си.

9.

Кодовете за достъп до базата данни бяха достатъчно лесни да се запомнят, но това не можеше да се каже за самата система. На Коста му трябваше повече от час, докато преодолее досегашните си навици за работа с компютър дотолкова, че да може да използва емпирейската система, без да греши при всяка команда.

През останалата част от деня прегледа индекса на файловете за ангелите и Ангелиада. Не самите файлове.

Когато най-накрая се отпусна назад в креслото си, слънцето вече потъваше зад ниските сгради на Шикари. Раменете го боляха от схващане и някакво друго, съвсем различно напрежение. Базата данни обхващаше период от почти тридесет години — петдесет години след колонизацията на Сераф и сто и петдесет, откакто първата група отцепили се колонисти бяха дошли на Ухуру. По онова време Ангелиада била само една зловеща квантова черна дупка, а самите ангели — нищо повече от повод за спорове между квантовите теоретици. Всичко това се бе променило едва през последните двадесет години.

Което означаваше, че са били необходими по-малко от две десетилетия, за да успеят учените на пет рядкозаселени планети да натрупат всичко това.

И преди бе ставал свидетел на проекти, върху които се работеше всеотдайно и целеустремено. Но това тук граничеше с вманиачаване.

Погледна през прозореца към сградите, очертаващи се на фона на прекрасно обагреното небе, и го побиха тръпки. Не. Това не граничеше с нищо. То си беше вманиачаване.

Нямаше друго обяснение. Институтът, огромната флотилия ловни кораби и доковете им на североизток, целият Шикари Сити — емпирейците бяха вложили невероятни количества време, усилия и пари във всичко, свързано с ангелите. И продължаваха да влагат.