Читаем Ангелиада полностью

От едната му страна имаше малки магазинчета; стената зад тях бе украсена със странен, но интересен релеф. Следваше редица типични за Емпирей обществени умивални — открити ниши, при които единственият намек за уединение бяха тънките преградни екрани. Едва се сдържа да не потрепери, докато минаваше покрай тях. От всичките му опити да привикне с емпирейската култура, този неин аспект се бе оказал най-труден за възприемане.

Беше отминал кабините и вървеше покрай поредния барелеф, когато изведнъж осъзна, че някой върви до него.

Рязко обърна глава и ръката му пак посегна към зашеметителя.

Явно реакцията му бе твърде застрашителна — стройното момиче до него уплашено отскочи и се ококори.

— Извинявайте. — Коста се обърка и се изчерви. — Не исках да ви изплаша.

— Няма нищо. — Тя го изгледа подозрително. Един кичур от дългата ѝ черна коса беше паднал върху бузата ѝ и с нервно движение на ръката тя го отметна през рамо.

Нервна и ранима… това накара Коста да се почувства още по-зле.

— Извинете — каза той, чувствайки се като пълен идиот за втори път през последния час. Нов личен рекорд. — Да си призная, днес съм малко изнервен. За първи път на ново място… знаете как е.

Лицето ѝ като че ли малко се отпусна.

— Да. Познато ми е.

— Е… довиждане — неловко каза Коста, обърна се и закрачи към изхода.

След три крачки с изненада установи, че тя е отново до него.

— Значи за първи път идвате на Сераф, така ли? — попита момичето.

— Да — потвърди той и ѝ се намръщи. И тутакси съжали — тя сякаш трепна от изражението му. — А вие? — добави той, като се мъчеше да не изглежда така заплашително.

Тя нервно поклати глава.

— Не. Искам да кажа, идвала съм с родителите си. Но тогава бях само на пет години, така че надали се брои.

— Сигурно не — усмихна се той… После огледа заобикалящите ги хора. — Знаете ли, май пречим на движението.

— О! Съжалявам — виновно възкликна момичето, сви се и забърза към изхода.

Той я настигна с широки крачки.

— Нямах предвид, че се налага да тичаме.

Тя го погледна с малко стеснителна усмивка.

— Съжалявам. Май и аз съм малко нервна днес.

— Няма нищо. — Известно време крачеха мълчаливо и Коста отчаяно се чудеше какво да каже. Накрая попита: — Вие къде отивате?

— В Сейфхейвън. Едно градче на стотина километра оттук. Сигурно изобщо не сте чували за него.

— Не съм — призна Коста. — И какво има там? Искам да кажа — за вас.

— Нова работа. Ще помагам при изграждането на нов каталитичен ядрен реактор.

— Не сте ли малко млада за това? — учудено повдигна вежди той.

— О, няма да правя нищо специално — поклати глава момичето. — Най-елементарни задачи. Чичо ми ръководи проекта и родителите ми сметнаха, че така ще натрупам опит.

Тя се впусна в заплетени и все по-подробни обяснения на роднински връзки… но Коста почти не я слушаше. Почти бяха стигнали изхода и чак сега забеляза, че до всяка врата стоят по двама униформени полицаи.

Които внимателно оглеждаха всеки минаващ.

„Спокойно, по дяволите.“ Можеше да търсят него, ако със закъснение бяха забелязали нещо нередно в документите му. Но нищо чудно просто да дебнеха за избягалата пътничка без билет.

Девойката млъкна и едва сега Коста осъзна, че го е попитала нещо.

— Извинете. Бях се замислил. Какво казахте?

— Питах къде отивате — каза тя. — Ох!

— Какво стана? — Тя бе спряла рязко и протягаше ръка към него.

— Глезенът ми — намръщи се момичето. — Изкълчих го преди два месеца и понякога ми погажда номера. В най-неподходящия момент.

— Винаги става така. — Коста се огледа. — Да повикам ли лекар?

— Не, след малко ще ми мине. Мога ли… мога ли само да се облегна на ръката ви?

— Разбира се. — Коста се приближи до нея и тя се облегна на рамото му. — Хайде. — Той събра кураж и я прегърна. — Отпуснете се върху мен.

— Да… така е по-добре — каза тя. — Благодаря ви.

— Няма защо — увери я Коста. — Внимателно.

„Така. Подредих се“ — помисли си, докато бавно вървяха напред. Чувстваше, че се изчервява. Имаше нещо объркващо в това да прегръща една съвсем непозната на обществено място. Нищо, че просто се опитваше да помогне.

Не че някой от наблюдаващите можеше да знае това. Глезенът ѝ надали бе чак толкова лошо навехнат — трябваше да се съсредоточи, за да усети едва доловимото й куцане. Всеки, който ги погледнеше, щеше да реши, че са много, много близки.

И докато се бореше едновременно с непохватността си и с удоволствието да усеща как тялото ѝ се притиска до неговото, той се усети, че нещо непрекъснато го човърка отвътре. Нещо почти недоловимо, което обаче караше кожата му да настръхва.

Полъх на вятъра разпиля косата ѝ и го накара да се отърси от мислите си. С известно учудване забеляза, че са навън. Потънал в мисли, явно изобщо не бе обърнал внимание на очевидно безпроблемното излизане през вратата.

— Благодаря ви. — Момичето пъргаво се освободи от него и леко стисна ръката му.

— Няма защо — повтори Коста. Думите сякаш се заплитаха на езика му. — Мога ли… да ви помогна ли да стигнете донякъде?

— Не, благодаря. Глезенът ми мина. Няма ли да се върнете за багажа си?

Той премигна.

— О. Да. Май ще се наложи.